Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Ала каква вина имаше всъщност Леонардо?

Стражите в замъка „Порта Джовия“ вече не го проверяваха на входа: най-ясният знак за това как се бяха променили нещата за него в последно време. Той бе станал техен приближен. Влезе през главния вход, прекоси плацдарма, там все още стоеше огромният му глинен кон, покрай който всеки път минаваше с въздишка, защото не беше съвсем изгубил надежда, че може да го направи от бронз. Влезе в херцогския дворец и се запъти към кухните. Ковчежникът Бергонцио Бота го посрещна заедно с един сенешал. Вече нямаше нужда от много думи помежду им. Бергонцио размаха един лист под носа му и прочете:

Дивеч, полят с черен сос, късове от голям глиган, украсени със злато във всяко блюдо, цели и изпечени със сос от нар. Марково червено вино. Представление:...

Всеки официален пир беше придружен от представ​ление, но тук липсваха пояснителни бележки, следваше бял лист, не беше написано нищо. Най-често ставаше дума за обикновени приготовления, блюдата с капак във формата на планина или замък бяха поднасяни от сервитьорите, облечени като ангели или дяволи, или като индийски роби на султана, под акомпанимента на музикантите или рецитациите на придворните поети. Когато всичко се случваше по този начин, ковчежникът и сенешалът се справяха чудесно сами. И обикновено се случваше така, ако ставаше дума за посрещане на посланиците на друга италианска държава. Но щом го бяха повикали, беше ясно, че имаха нужда от специални ефекти. Той ги погледна с най-въпросителното изражение, което можеше да си придаде.

– Днес дойдоха вашите сънародници – каза Бота.

– Последователите на Савонарола – добави сенешалът.

– Днес ли казахте? – попита притеснен Леонардо. – Как ще се подготвим навреме?

– Всичко е готово – отвърна ковчежникът. – Единственото затруднение, месер Леонардо, е, че бихме желали отново да използваме онази самоходна количка, която бяхте изработили за едно театрално представление преди няколко години. Вече свалихме автоматичното устройство, което беше върху нея. Искаме само да разположим блюдата на плот, поставен върху количката. Така гостите ще виждат как ястията идват към тях, без да бъдат носени на ръка от сервитьорите. Самият херцог предложи тази идея, защото възнамерява да смае флорентинците.

Това бе старо негово изобретение от времето, когато беше във Флоренция, използвал го бе неведнъж. Представляваше две метални спирални пружини с намотка, затворени в два дървени барабана и свързани със система от зъбци и зъбни колела. Имаше и ходов механизъм за регулиране на движението, създавано от пружините чрез други пружини, този път с ресор, които задвижваха две колела на лостове, а те на свой ред трябваше да предадат движението на задвижващите колела на количката. И най-накрая имаше ръчна спирачка, която можеше да се дърпа от разстояние с помощта на въже с цел освобождаване на вече заредения механизъм. Всичко това напълно незабелязано. С едно рязко дръпване количката щеше да се задвижи сама, да премине през цялата зала, в която приготвяха блюдата, и да стигне до масата на гостите, спирайки, след предварително настройване, на крачка от сътрапезниците, където един сервитьор щеше да я очаква, за да им окаже почести.

– Е? – вдигна рамене Леонардо. – Не виждам никакъв проблем.

– Спомняте ли си механичния барабан, който направихте за декорите на постановката на „Даная“ от Таконе? – попита Бота.

Той кимна в знак на потвърждение. Как би могъл да го забрави? Работата му в „Санта Мария деле Грацие“ претърпя много прекъсвания, но от това не беше минал и месец. Два валяка, през които имаше прокарани лостове и които можеха да се местят според ритъма на говорене, и въртейки се, задвижваха удрящи се рамена, по пет от всяка страна, барабанящи с желаното темпо.

– Взехме го – каза ковчежникът. – Искаме да го прикачим към самоходната количка, за да прикрием тракането на зъбните колела. Така подносите не само ще отиват сами до трапезата, но и ще се движат под барабанен бой. Гостите ще останат изумени.

Леонардо кимна одобрително. Струваше му се прек​ расна идея.

– Всичко е готово – заяви сенешалът. – Трябва само да ни помогнете за регулирането на двете машини и нас​ тройването им, като се има предвид удвоената тежест.

– Идвам – отвърна той.

Отправиха се към залата, където щяха да подготвят мизансцена. Минаха през дълго и просторно помещение, украсено с гоблени на майсторите тъкачи, повикани от Фландрия от Франческо Сфорца. Гоблени на тъмен фон с пъстри цветни мотиви, в които Леонардо се загледа, защото неочаквано му хрумна, че може да ги изрисува в дъното на залата, в която щеше да разположи своята „Тайна вечеря“. Бота и сенешалът се спряха малко по-напред, за да го изчакат.