Франческо Фьоретти - Тайната библиотека на Леонардо

Мавъра тогава още не беше действително херцог на Милано. Бе настойник на Джан Галеацо, син на неговия брат, покойния херцог Галеацо Мария. Ситуацията обаче беше станала неловка, защото законният херцог вече достигаше възрастта за поемане на управлението: каква роля има настойникът на един двайсет и пет годишен човек? Съпругата на херцога, Изабела Арагонска, дъщеря на наследника на неаполитанския трон, все повече подстрекаваше мъжа си да поеме властта. Честно казано, по-скоро тя, отколкото той, беше подтиквана на свой ред от баща си, който междувременно стана крал на Неапол. Лудовико повика краля на Франция да превземе Неапол и да го отърве от досадния крал Алфонсо. Но след това Шарл VIII дойде в Италия със своите оръдия и Мавъра, който се страхуваше от това, тутакси организира Свещената лига срещу него. Той го беше призовал в Италия и той искаше да го прогони. Двайсет и пет годишният Джан Галеацо почина по това време от болки в стомаха. Мнозина смятаха, че е бил отровен. Други допускаха, че е бил убит от чичо си. От чичо си или от съпругата си...

И така, 160 000 фунта метал за голямата творба на Леонардо да Винчи, когото придворните поети вече възхваляваха като нов Апелес, по-велик от античния, пътуваха към Ферара, за да бъдат създадени незабавно топове, способни да се опълчат срещу страшните оръдия на французите. В името на Свещената лига. Всички срещу Шарл VIII: германският император, който тъкмо се бе оженил за племенница на Мавъра, кралят на Испания, както и на Милано, Венеция и... А папата? Папата беше Александър VI, до интронизацията Род​ риго Борджия. Би ли могло да му се има доверие? В действителност никой не се доверяваше на никого. От години всеки можеше да се бие срещу всеки, съюзите се образуваха и разпадаха като сапунени мехури. Особено откакто преди три години във Флоренция почина Лоренцо деи Медичи, наричан Великолепни – гарант за равновесието между италианските държави, – полуостровът се бе превърнал в неизправно оръжие, от онези, дето експлодират внезапно в лицата на артилеристите. Но от всички бъркотии, в които сам се беше забъркал, Лудовико Сфорца спечели едно нещо: официалната церемония за провъзгласяването му за херцог от страна на император Максимилиан, провъзгласяване, което фамилията Сфорца напразно очакваше от почти половин век.

Макар да се съпротивляваше, Леонардо бе приел поръчката за трапезарията на „Санта Мария деле Грацие“. Ставаше дума за изрисуване на голяма фреска в църква, която Мавъра възнамеряваше да превърне в семеен мавзолей. Но тя нямаше да бъде достъпна за всички в храма, щеше да се намира на отделено място, където се хранеха монасите. И най-важното: това беше фреска. Леонардо никога не бе правил фреска не защото не би могъл, а защото не харесваше техниките, необходими за нея. Тя се рисува с темперни бои, а той обичаше с цялото си същество маслената живопис. Фреската изисква бързина на изпълнение, измазване и рисуване върху дадена площ на ден, преди мазилката да изсъхне. Днес една ръка, утре един крак. А той обичаше да работи върху цялостната картина и да наслагва цветовете слой върху слой, за да ги остави да преливат един в друг така, както в природата, да изобрази всички оттенъци на светлината върху лице или драперия. Затова мразеше да бърза. Фреската изкривяваше багрите на нещата. Само на платно или на дъска може да се възпроизведат безкрайните нюанси, които светлината рисува върху предметите.

Все пак се беше съгласил, за да плати за работилницата, на четиримата си сътрудници и за всичко останало. Веднага започна да проучва дали има начин да заобиколи препятствието и да успее да работи върху стената както върху дъска – с маслени бои върху суха стена вместо с темперни върху влажната мазилка. Приемането на поръчката на Мавъра се превърна в поредното техническо предизвикателство. Опитваше мазни или обогатени темперни бои, като смесваше пигментите ту с масло, ту с яйчен жълтък. Ала и този път бавната му работа беше смятана за мързел. На стената, на която рисуваше, в същата трапезария, Монторфано бе изработил фреската „Разпятие“, вярно, доста посредствена, но населена с фигури и за няколко месеца, без да си създава всички проблеми, които си беше създал той.

Леонардо промени положението на отрязаната ръка, та показалецът да сочи нагоре. Нарисува я. Това можеше да бъде най-известният показалец в историята – този, който апостол Тома, покровителят, така да се каже, на емпиричното доказателство, щеше да положи дни след тайната вечеря върху раните на Христос. Тома, който, за да повярва, трябва да види: покровител и на самия Леонардо.