Джон Коннолли - Игра на духове

Що се отнасяше до онази жена с него - божичко, какви тръпки я побиваха от нея!

Мей обаче се беше вкопчила в надеждата. Майк може да беше пострадал при катастрофа или получил инсулт. Никой не знаеше дали сега не е в Бойзи, Айдахо, без никакъв спомен за предишния си живот. Може би живееше с клошарите като поредния пропаднал нещастник. Напоследък обаче беше започнала да чувства, че той е мъртъв. Усещаше го като разсичане на връзката помежду им - може би защото бяха толкова близки. Може би желанието ѝ да се върне жив при нея я беше заслепило за реалността. Все едно някой я беше прострелял или пробол, докато е бягала в паника, но осъзнаваше болката едва сега, когато адреналинът бе намалял.

През последните седмици преди изчезването си Майк беше нещастен, даже разстроен и притеснен. Беше уплашен. Мислеше, че може да има тумор или кръвоизлив в мозъка. Главата го болеше лошо. Призна, че получава - според него -халюцинации, зрителни и слухови. Виждаше хора, които не бяха там; чуваше гласове в празни стаи. Лекарят му назначи изследвания, но Майк изчезна, преди да ги направи.

Мей отвори коша с пране. Дрехите на Алекс бяха смотани на кълбо най-отгоре. „Странно - помисли си тя, - заваля чак след като се прибра.“ Тя взе панталона му и видя, че още е влажен, а по левия крачол имаше кал. На едното коляно зееше дупка. Разбра, че е паднал от колелото, но не ѝ е казал. Ех, това дете! Не се бореше с настинка - е, може и да имаше такъв елемент, като се имаха предвид мокрите дрехи, - а с шока. За бога, нищо чудно дори да се бе ударил, но да се страхуваше да ѝ каже. Напълно в негов стил бе да го пази в тайна, за да не би тя да му забрани да припари повече до нещо, напомнящо на две гуми и верига - дори когато заживее сам или се ожени, защото тя като нищо може да каже нещо на сватбата, само и само жена му ясно да разбере що за загубеняк е.

Тя хвърли дрехите на пода и се качи на горния етаж. Не му беше ядосана -немного, но се притесняваше. Трябваше да види този крак. Представяше си го отекъл и счупен под завивката, даже извит под неправилен ъгъл...

Мей отвори вратата на стаята му, но Алекс не беше в леглото. Видя, че и двата му крака са си добре, защото той стоеше по боксерки и тениска с лице към прозореца. Завесите бяха разтворени и в мрака потрепваше бледото отражение на сина ѝ, около което валеше сняг. Почувства зловеща прокоба, като че ли я бе навестил духът, в който някой ден и той щеше да се превърне.

- Миличък - каза тя, - да не си паднал днес от колелото?

Той не се обърна, сякаш не я забелязваше. Беше го наследил от баща си. Колкото и открит да беше Майк, когато тя изпаднеше в ярост, случваше се той да се преструва, че не я чува, особено ако се беше разбесняла за нещо, което той е направил. Надяваше се, че ядът ѝ ще отмине и няма да му се наложи да прави нищо. Мей даже мислеше, че това може да е вродена черта на целия мъжки род, защото и баща ѝ беше такъв. За него дори се твърдеше, че когато жена му изрови томахавката и тръгне на война, се измъквал през задната врата и отивал да се скрие в града.

- Алекс, на теб говоря.

Чак тогава синът ѝ се обърна. Кожата му беше млечно-бяла, а устата стоеше като алена рана на лицето му.

- Мамо - извика той. - Мамо!

Тя се приближи, разперила ръце да го прегърне.

- Какво има, Алекс? Какво има, миличък?

Видя ги, още преди той да изрече думите.

- Мамо, има хора в гората!

Паркър вечеря сам във „Фармхаус Тап и Грил“ на „Банк Стрийт“. Четеше биографията на писателя Джон льо Каре и си мислеше, че от него би излязло много добро ченге, ако само се беше постарал да свикне с тайното си чувство на срам.

Паркър се ограничи с една чаша вино. Беше в емоционално настроение и не искаше съвсем да се разчувства. Тревожеше се за Сам, а и за Рейчъл. Тревожеше и за себе си. Добре че беше предполагаемото изчезване на Джейкъб Еклънд, та да има с какво да се разсее. А в Портланд го чакаха още няколко рутинни случая за Мокси Кастин и още двама-трима адвокати - скучна, безопасна работа. Ако имаше малко акъл, щеше да се задоволи с жонглирането с пликове с адвокатите и тогава нямаше да вечеря сам в някакво заведение в Бърлингтън, Върмонт, и да се чуди как да не допусне бившата му приятелка да се обърне към Семейния отдел на съда във Върмонт.

Но пък ако беше толкова умен и предпазлив, просто щеше да бъде друг човек.

Най-лесните пари, които беше изкарал тази година, бяха дошли от една жена на име Тея Бентлинг, която беше убедена, че съпругът ѝ, Стив, ѝ изневерява.