Джон Коннолли - Игра на духове

Момчето се казваше Алекс Маккинън. Едната страна на семейството му беше с шотландско потекло и роднините не пропускаха случай да го изтъкнат, въпреки че никой от тях не беше стъпвал по старите земи от началото на миналия век.

Алекс беше на дванайсет и едва отскоро имаше позволението на майка си да ходи с велосипед на училище, въпреки че през зимата неведнъж бе съжалявал за това. Въпреки всичко само най-неприятното време можеше да го накара да остави колелото вкъщи. Нямаше да допусне природните стихии да попречат, дори за малко, на извоюваното с толкова усилия разрешение.

Велосипедът му имаше светлини отпред и отзад. Алекс носеше светлоотразителна жилетка с премигващ червен диод на левия ръкав и каска с диодче на тила. Според него беше толкова добре осветен, че беше по-вероятно някой да блъсне коледна елха, отколкото него. От друга страна, когато си тръгваше от училище, вече се стъмваше и макар до портите на дома му да имаше по-малко от миля, по пътя имаше тъмни места, най-вече край гората.

Точно там видя мъжа или онова, което някога може да бе било мъж. Беше облечен в черно, но въпреки студа нямаше шапка. Плешивото му теме беше оградено от рижа коса, също като цвета на брадата му, която се простираше от ухо до ухо като каишка на каска.

Мъжът вървеше по дебелия сняг успоредно на пътя. Гледката на човек, който ходи гологлав между дърветата, беше достатъчно необичайна за това време на годината, защото духаше студен вятър, а навяванията криеха хралупите и корените, така че лесно можеше да се препъне и падне. Ала това, което най-много отличаваше този индивид и накара Алекс да свие неволно към канавката и да падне от колелото, беше фактът, че не газеше в снега, а стъпваше върху него. Обувките му ясно се виждаха, въпреки че трябваше краката му да потъват до коляно с преспите. Освен това Алекс ясно виждаше, въпреки оскъдното осветление, че не оставя никакви следи.

Алекс лежеше по гръб, а предното колело на велосипеда му продължаваше да се върти до него. Не се беше ударил, но беше останал без въздух. И най-вече, уплашен до смърт.

Мъжът спря и замръзна, като ловец, усетил присъствието на елен. За миг остана напълно неподвижен, след което погледът му бавно се завъртя в посока към Алекс. Чертите му бяха размити и неясни, като размазана с палец рисунка. Наведе леко глава на една страна, взря се в момчето и велосипеда и...

Алекс не знаеше как иначе би могъл да опише това, което последва, освен че мъжът изчезна сам в себе си. Завъртя се на десния си крак, направи крачка напред и се стопи, без да остави и следа подире си.

Алекс скочи на крака, грабна колелото си и хукна по пътя. Не погледна назад. Не смееше. И макар никога да не бе виждал това привидение, знаеше какво е, защото беше чул баща си да шепне за него на майка му - когато мислеше, че полудява.

Братята следваха Алекс през гората и го наблюдаваха между дърветата. Новият лов беше започнал.

Атмосферата на масата при Ал не беше най-сърдечната, която Паркър си спомняше, въпреки че Сам не позволи хладината между родителите ѝ да развали удоволствието от чийзбургера и пържените картофки, последвани от млечен ягодов шейк. Отказа да придружи Рейчъл до тоалетната и остана с баща си.

- Трябва ли пак да ходя при Емили? - попита тя, докато допиваше последните глътки от шейка си и гледаше малкото снегоринче на паркинга.

- Мисля, че може да ти помогне - отвърна баща ѝ.

- Не ми трябва помощ.

- Сигурна ли си?

- Да.

Каза го с тон, нетърпящ възражение. Просто отбеляза факта.

- Може да помогне на майка ти да се успокои.

Сам се замисли.

- Добре - съгласи се тя и всмукна шумно през сламката. - Мама каза ли ти за рисунката?

- Каква рисунка?

- Емили поиска да ѝ нарисувам къщата и семейството си. Направих, каквото ми каза, а тя ме изгледа много странно.

- Защо?

- Ами аз нарисувах дядо и баба, и мама, и теб, и Уолтър, въпреки че кучетата са ми трудни. И къщата нарисувах. Мислех, че се е получило много хубаво.

- А Емили не я хареса ли?

- Показала я на мама, докато чаках отвън. Казала ѝ, че явно не се чувствам част от собственото си семейство, щом не съм нарисувала и себе си.

- А ти защо не нарисува себе си?

- Аз бях художникът. Как да нарисувам себе си, ако аз рисувам другите?

Паркър отпи от кафето си. Звучеше му логично, но все пак не беше психолог.

- Затова направих нова рисунка - продължи Сам, - с момиченце, и днес ѝ я занесох. Тя попита дали съм аз.