Фредерик Форсайт - Иконата

В другата крайност беше тяхната привидно диаметрална противоположност – неофашистите на Владимир Жириновски, лидер на абсурдно наречената Либералдемократическа партия. На изборите през 1991-ва година този недодялан демагог с неговия афинитет към налудничаво поведение и мръснишки език се бе представил учудващо добре, но звездата му бе започнала да залязва. И все пак не дотам, че да го лиши от втората по големина група в парламента.

По средата бяха партиите от политическия център, заложили на икономическите и социалните реформи, въведени от самите тях. Те останаха трети.

Но смисълът на тези избори всъщност бе да се подготви почвата за президентската надпревара през 1996-а. Четирийсет и три отделни партии се състезаваха в изборите за Държавна дума. Лидерите на основните от тях ясно съзнаваха, че едно обединение най-добре ще защити интересите им.

Още преди лятото обновените комунисти се обединиха с естествените си сподвижници, Аграрната или Селската партия, в така наречения Социалистически съюз – хитроумно наименование дотолкова, доколкото включваше две от думите на бившия СССР. Лидер остана Зюганов.

В ултрадясното крило също се чуха гласове за обединение, но те срещнаха жестоката съпротива на Жириновски. Влад смяташе, че може да спечели президентския пост и без помощта на останалите десни фракции.

Руските президентски избори, подобно на френските, се провеждат на два тура. В първия всички кандидати се състезават един срещу друг. Само онези, които се класират на първо и второ място, получават правото да участват на балотажа във втория тур. Третото място е без значение. Жириновски остана трети. По-прозорливите политици от крайната десница не можаха да му простят.

Десетината партии от центъра, с малки изключения, се обединиха в Демократичен алианс, пред който през пролетта на 1996-а стоеше ключовият въпрос дали Борис Елцин ще бъде в състояние отново да се пребори за президентския пост.

След време историците щяха да обяснят неговия провал с една-единствена дума – Чечня.

Една година по-рано, вбесен до крайност, Елцин бе хвърлил цялата мощ на руската армия срещу едно малобройно, но войнствено планинско племе, чийто самозван лидер настояваше за пълна независимост от

Москва. Конфликтът с чеченците не беше нов – тяхната съпротива датираше още от царско време, че и преди това. Отстояли безкрайните атаки на редица владетели и погрома на най-жестокия тиранин сред тях – Йосиф Сталин, оцелели след многобройните набези над малката им родина, след депортациите и геноцида, те продължаваха да отвръщат на ударите. Необмисленото решение да се атакуват чеченците с цялата мощ на руската армия не донесе бърза и славна победа. Неговият резултат бе сриването на чеченската столица, което светът видя в цялото многоцветие на "Техниколор", и дългата влакова композиция, върнала стотици руски бойци у дома в найлонови чували.

Разбити в столицата си, но все така въоръжени до зъби с помощта на корумпирани руски генерали, чеченците се изтеглиха в планините, които така добре познаваха, но не се оставиха да бъдат изтребени. Същата руска армия, която бе преживяла своя безславен Виетнам, когато се опита да нападне и окупира Афганистан, сега претърпяваше втори крах в непристъпните подножия на Кавказ.

Ако Борис Елцин се бе впуснал в чеченската кампания с намерението да се докаже като корав и непоколебим руски богатир, то провалът му бе пълен. През цялата 1995-а той бленуваше своята крайна победа, но тя все някак му убягваше. А руският народ гледаше как младите му синове се връщат от Кавказ в найлонови чували и все повече се озлобяваше срещу чеченците. И срещу човека, който не беше в състояние да му донесе победа.

Мобилизирайки всичките си физически и психически сили, Елцин отново се кандидатира за президентския пост и на балотажа спечели с минимална преднина. Година по-късно бе принуден да се оттегли. Жезълът премина в ръцете на технократа Йосиф Черкасов, лидер на центристката Руска отечествена партия, сега част от широката коалиция Демократичен алианс. В началото нещата тръгнаха сравнително добре. Черкасов се ползваше с благоволението на Запада и най-вече с неговите финансови инжекции, с помощта на които предпазваше руската икономика от тотален крах. Следвайки съветите на съшия този Запад, той най-носле успя да сключи примирие с Чечня и макар отмъстителните руснаци да негодуваха, задето чеченците не си получиха заслуженото, връщането на руските войници у дома му спечели популярност.