Фредерик Форсайт - Иконата

ГЕНЕРАЛ-МАЙОР МИША АНДРЕЕВ– Командир на Таманската дивизия

ГЕН. ВЯЧЕСЛАВ БУТОВ– Заместник-министър на отбраната, Москва

ГЕН. СЕРГЕЙ КОРИН– Командир на Президентската гвардия, Москва

Беше лято, когато цената на малък хляб надхвърли елин милион рубли.

Лятото на третата поредна година с ниски добиви на пшеница и втората – с хиперинфлация.

Лятото, през което в глухите улички на далечните провинциални градове първите руснаци започнаха да умират от глад.

Лятото, през което президентът колабира в лимузината си твърде далеч от болницата, за да бъде спасен, а един стар чистач открадна документ.

След това вече нищо нямаше да бъде същото.

Беше лятото на 1999 година.

Беше горешо в онзи следобед, потискащо горещо, и шофьорът на няколко пъти натисна клаксона, преди портиерът да изтича от кабинката си и да отвори тежките дървени врати на правителствената сграда.

Телохранителят на президента едва успя да свали прозореца и да извика на портиера да се приведе във вид, и дългият черен „Мерцедес 600“ се изниза под арката към Стария площад. Човечецът козирува криво-ляво и смутено проследи с поглед втората кола – руска чайка с още четирима телохранители, която плътно следваше лимузината. Кортежът замина.

На задната седалка на мерцедеса президентът Черкасов бе потънал в мисли. Отпред седяха шофьорът му, назначен от милицията, и личния телохранител, предоставен му от група "Алфа".

Последните постройки на безличните московски предградия отстъпиха пред просторни ливади и безкрайни гори, но настроението на президента на Русия остана все така мрачно и унило. Едва ли можеше да се очаква друго. Беше встъпил в длъжност преди три години, когато замести поболелия се Борис Елцин, и оттогава всеки ден гледаше как страната му затъва във все по-голяма нищета. Това бяха най-нещастните години от живота му.

През зимата на 1995-а, когато той бе премиерът, назначен лично от Елцин като технократ, който ще изправи икономиката на крака, руският народ гласуваше за нов парламент – Държавната дума.

Парламентарните избори бяха важни, но не и фатални. През изминалите години все повече власт бе преминала от парламента към президентството, най-вече благодарение на Борис Елцин. През зимата на 1995-а едрият сибиряк, който четири години по-рано се бе покачил на танк при опита за преврат през август 1991-ва, спечелвайки си не само в Русия, но и на Запад репутацията на велик борец за демокрация, а с нея и президентския пост, вече се бе превърнал в развалина.

След втория си сърдечен удар за три месеца, омаломощен, задъхан и подпухнал от лекарствата, той следеше парламентарните избори от една клиника на Ленинските възвишения, сега преименувани на Воробьови, на североизток от Москва, и гледаше как собствените му политически протежета изпадат на трето място в класацията. Това не беше толкова съществено, колкото би било в западните демокрации, най-вече поради факта, че благодарение на Елцин голяма част от реалната власт бе в ръцете на самия президент. Подобно на Съединените щати, Русия беше президентска република, но за разлика от Щатите, тук ограниченията, които Конгресът може да наложи на Белия дом, просто не съществуваха. Елцин можеше спокойно да управлява с декрети и го правеше.

Но ако не друго, парламентарните избори поне показваха накъде духа вятърът и даваха известна ориентация за настроенията преди далеч по-важните президентски избори, насрочени за юни 1996-а.

Новата сила на политическия хоризонт през зимата на 1995-а по ирония на съдбата бяха комунистите. След седемдесет години комунистически деспотизъм, пет години реформи с Горбачов и пет с Елцин, руският народ все по-често поглеждаше с носталгия назад към миналото.

Комунистите, водени от лидера си Генадии Зюганов, обрисуваха в розово отминалите дни: гарантирани работни места, сигурни заплати, евтина храна, законност, ред. Дума не се споменаваше за терора на КГБ, за трудовите лагери на ГУЛАГ, за тоталните ограничения върху свободата на словото и свободата на придвижване.

Руските избиратели бяха дълбоко обезверени от двата пътя, горещо провъзгласявани преди за спасителни: капитализма и демокрацията. Днес втората дума се произнасяше с презрение. За повечето руснаци, свидетели на повсеместната корупция и всеобщата престъпност, всичко бе една огромна лъжа. След преброяването на гласовете, обновените комунисти получиха най-много места в Държавната дума и правото да определят председателя.