Фредерик Форсайт - Иконата

Веднага намери място за паркиране, защото все по-малко руснаци можеха да си позволят коли или пък бензина за тях, заключи роувъра и тръгна към заведението. И както винаги, когато на улицата се появеше чужденец, бродягите и просяците веднага наизскочиха от близките входове, надигнаха се от тротоара и се втурнаха към нея да молят за хляб.

Като млад дипломат, преди заминаването ѝ я бяха инструктирали във Външното министерство в Лондон, но действителността винаги я шокираше. Беше виждала просяци и в Лондонското метро, и по улиците на Ню Йорк – бездомници, които по една или друга причина бяха слезли до дъното на социалната стълбица. Но повечето от тях съзнателно бяха избрали живота, който водеха, и винаги можеха да разчитат на топла супа и чисто легло в някой от приютите наблизо.

В Москва, столицата на една държава, познала истинския глад, клетниците, които протягаха ръце за дребна монета или късче хляб, някога – и то не твърде отдавна – са били фермери, войници, чиновници или занаятчии. Като ги гледаше, Силия винаги си спомняше за репортажите от Третия свят.

Вадим, огромният портиер на „Роузи О'Грейди“, я видя на няколко метра от заведението и хукна към нея, блъскайки без пощада сънародниците си, за да направи път на един сигурен и жизненоважен за работодателя му благодетел.

Притеснена от унижението, което просяците трябваше да изтърпят от друг руснак заради нея, Силия понечи да протестира, но Вадим просто опъна дълга мускулеста ръка между нея и протегнатите длани, отвори вратата на ресторанта и я въведе вътре.

Контрастът бе пълен – от прашните улици и глада към веселата глъч на петдесетината щастливци, които можеха да си позволят месо и риба за обяд. Състрадателна и добра, Силия винаги изпитваше угризения, когато се наложеше да се храни в ресторант: просто не можеше да съвмести храната в чинията си с глада навън, в Симпатичния млад репортер, който ѝ махна от масата в ъгъла, явно нямаше такъв проблем, защото прегледа спокойно менюто с предястията и си поръча скариди.

Зайцев, мобилизирал всичките сили на старото си тяло, стигна до площад „Боровицки и се огледа за червения роувър. От него нямаше и следа. Провери и улиците от двете страни, но не видя нищо да се червенее. Накрая реши да тръгне по главната артерия в дъното на площада. Почти не повярва на очите си като го видя двеста метра по-надолу, на самия ъгъл до някакъв ресторант.

Дрипав и невзрачен като всички, които чакаха с търпението на унижените и оскърбените, Зайцев зае позиция до роувъра и на свой ред зачака.

Найроби, 1983

Бяха минали десет години от времето, когато Джейсън Монк бе студент в Университета на Вирджиния, и той отдавна бе загубил връзка с много от тогавашните си познати. Но още си спомняше за Норман Стайн. Приятелството им бе странно и наглед необяснимо: здравият, височък футболист от провинцията и слабоватият син на еврейски лекар от Фредериксбърг. Сближи ги чувството им за хумор – живо и безпощадно и у двамата. Ако Монк имаше склонност към езиците, то Стайн бе почти гений в биологията.

Беше завършил с почести една година година преди Монк и веднага бе приет медицина.

Поддържаха връзка по обичайния начин – с картички за Коледа. Две години по-рано, малко преди да го изпратят в Кения, Монк бе срещнал стария си приятел от студентските години в един ресторант във Вашингтон. Прекараха половин час заедно, преди да се появи човекът, с когото Стайн имаше среща. Не успяха да се наприказват, но поне научиха по нещо ново един за друг. На Монк, естествено, му се наложи да лъже, че работи в Държавния департамент.

Стайн бе защитил докторат по тропически болести и току-що бе постъпил в изследователския център на Военна болница "Уолтър Рийд".

В апартамента си в Найроби Джейсън Монк прерови тефтера с телефоните и се обади на стария си приятел. Сънен глас отговори на десетото позвъняване.

– Да?

– Здрасти, Норм. Джейсън Монк се обажда.

Пауза.

– Браво. Къде си?

– В Найроби.

– Браво. Найроби. Ясно. И колко е часът при теб?

Монк му каза. Дванайсет на обяд.

– Е, тук е пет сутринта, дявол да те вземе, а часовникът ми ще звънне в седем. Почти не съм спал заради бебето. Растат му зъби, за Бога. Много ти благодаря, братче.

– Успокой се, Норм. Искам да те питам нещо. Да си чувал за „мелиоидоза“?

Последва пауза. Гласът, който се чу след нея, вече беше на буден човек.

– Защо питаш?

Монк му заплете някаква история. Без руски дипломат. Каза му, че петгодишният син на негов познат е на умиране и човекът бил чул, че Чичо Сам поназнайва нещо за тази болест.