Фредерик Форсайт - Иконата

Когато момченцето получи главоболие и вдигна температура, майка му най-напред реши, че го е хванала лятна треска. Но до вечерта петгодишният малчуган вече пищеше от болки в главата и родителите му цяла нощ бдяха до леглото. На сутринта съседите им от съветския дипломатически блок, които също не бяха спали като хората, понеже стените бяха тънки, а прозорците – отворени заради лятната жега, попитаха какво се е случило.

Същата сутрин майката заведе сина си на лекар. Никое от посолствата на Източния блок не разполагаше с личен лекар. Всички ползваха услугите на д-р Свобода. Той работеше в Чехословашкото посолство, но се грижеше за цялата комунистическа общност. Беше добър и съзнателен човек и му трябваха само няколко минути, за да увери майката, че детето ѝ има малария. Даде на момчето съответната доза „Нивиквин/Палудрин“, прилагани в руската медицина по онова време, както и таблетки за следващите няколко дни, и ги отпрати.

Но лекарствата не подействаха. За два дни положението съвсем се влоши. Температурата и треската се увеличиха, а детето вече виеше от болки в главата. Посланикът изобщо не се поколеба да разреши преглед в Обединената болница в Найроби. И тъй като майката не говореше английски, съпругът ѝ, вторият секретар по търговските въпроси Николай Илич Туркин, отиде в болницата с нея.

Д-р Уинстън Мой, който също беше добър лекар и вероятно познаваше тропическите болести по-добре от чешкия си колега, щателно прегледа детето и се обърна с усмивка към родителите:

– Плазмодиум фалципарум.

Бащата го погледна с недоумение. Английският му беше добър, но не чак толкова.

– Това е вид малария. За съжаление, резистентен към стандартните антималарици, каквито е предписал уважаемият колега Свобода.

Д-р Мой предписа силен широкоспектърен антибиотик венозно. Той сякаш подейства. Но само в началото. След една седмица, когато курсът на лечение приключи, състоянието на детето отново се влоши. Майката вече не беше на себе си. Изгубила доверие в чуждата медицина, тя настоя двамата със сина ѝ да бъдат върнати в Москва. Посланикът се съгласи.

У дома детето бе прието в една от специалните клиники на КГБ. Това стана възможно, тъй като вторият секретар по търговските въпроси Николай Туркин бе всъщност майор Туркин от Първо главно управление на КГБ.

Болницата беше добра и разполагаше с отлично звено за тропически болести, понеже хора на КГБ се изпращаха по целия свят. Поради сериозното състояние на момчето със случая се зае лично шефът на звеното, професор Глазунов. Той прегледа документите от Найроби и назначи серия от прегледи със скенер и ултразвук — апаратура, по онова време последна дума на техниката, с която не разполагаше, почти никоя друга болница в Съветския съюз.

Изследванията го разтревожиха сериозно. Те разкриха множество вътрешни абцеси в почти всички органи на момчето. Когато повика госпожа Туркина в кабинета си, професорът бе мрачен.

– Знам какво е, поне в това съм сигурен, но болестта е неизлечима. С големи дози антибиотици момчето ви ще издържи най-много месец. За повече се съмнявам. Много съжалявам.

Разплаканата майка бе изведена от кабинета. Загрижен асистент ѝ обясни какво са открили. Ставаше въпрос за рядка болест, наречена мелиоидоза, настина нехарактерна за Африка, но позната в Югоизточна Азия. Идентифицирана най-напред от американците по време на войната във Виетнам.

Американски пилоти на хеликоптери започнали да проявяват симптоми на непозната и почти винаги смъртоносна болест. След множество проучвания се стигнало до заключението, че при полет над заблатените оризища перките на хеликоптера разпръскват водата от оризовите ниви на микроскопични капчици, който пилотите вдишват. А с него и микроорганизъм, резистентен към всички познати антибиотици. Руснаците знаеха за случая – макар да пазеха откритията си в строга тайна по онова време, те бяха като попивателни за постиженията на западните учени. Професор Глазунов на часа получаваше всяка научна публикация в областта му.

В един дълъг телефонен разговор, прекъсван от хлипане и сълзи, госпожа Туркина съобщи на съпруга си, че синът им умира. От мелиоидоза. Майор Туркин си го записа. После отиде при началника си, резидента на КГБ полковник Кулиев. Той изрази искрено съчувствие, но беше непреклонен.

– Да се обърнем към американците!? Ти луд ли си?

– Другарю полковник, ако са идентифицирали болестта, и то преди седем години, може би са открили и лечение.