Фредерик Форсайт - Иконата

– Успя ли да прочетеш документа, който ти дадох вчера? – попита той.

– Да, разбира се, господин президент. Според мен е изключителен – отвърна Акопов.

Целият персонал на Комаров се обръщаше към него с „господин президент“, имайки предвид президент на изпълнителния комитет на Съюза на патриотичните сили. Но всички до един бяха убедени, че след една година пак щяха да го титулуват така, но по друга причина.

– Благодаря – отвърна Комаров, – тогава ми го върни.

Разговорът приключи. Акопов стана и отиде до сейфа си. Знаеше комбинацията наизуст и веднага започна да върти разграфения диск до необходимите шест пъти. Когато вратата се отвори, той надникна вътре и потърси с поглед черната папка. Не я видя.

Озадачен, той изпразни сейфа лист по лист, папка по папка. Обзе го смътен страх. Недоумението му прерасна в паника. Той се овладя и почна отначало. Нареди документите на пода около него, сортира ги и прегледа всичко страница по страница, лист по лист. От черната папка нямаше и следа. По челото му изби хладна пот. Цяла сутрин си беше гледал спокойно работата, убеден, че предишната вечер е прибрал всички секретни документи на сигурно място. Винаги го правеше. Беше човек с навици.

След сейфа започна да преравя чекмеджетата на бюрото си. Нищо. Огледа на пода, после провери всяко шкафче в стаята. Малко преди един следобед почука на вратата на Игор Комаров, влезе и призна, че не може да намери документа.

Кандидат-президентът го изгледа втренчено в продължение на няколко секунди.

Мъжът в когото половината свят виждаше следващия президент на Русия, беше твърде противоречива личност. Зад маската, която обществеността познаваше, истинската му същност оставаше старателно скрита. Той беше пълна противоположност на предшественика си, низвергнатия Жириновски, когото вече открито наричаше палячо.

Комаров беше среден на ръст, гладко обръснат, със съразмерно телосложение и безупречно подстригана оловно-сива коса. Първото, което човек забелязваше у него, бе педантичността му спрямо личната хигиена и отвращението му от всякакъв физически контакт. За разлика от повечето руски политици, с техните дружески потупвания по гърба, сърдечни прегръдки и пиянски тостове, Комаров настояваше личният му антураж да се държи, облича и говори официално. Той рядко слагаше униформата на Черната гвардия и обикновено ходеше със сив двуреден костюм, риза с колосана яка и вратовръзка.

След години в политиката единици можеха да се похвалят, че са му приближени, и никой не се осмеляваше да твърди, че му е близък. Никита Иванович Акопов беше негов доверен личен секретар от десет години, но отношенията им все още бяха като между господар и робски предан слуга.

За разлика от Елцин, който бе издигнал подчинените си до ранга на тенис-партньори и другари по чашка, Комаров позволяваше само на един човек да се обръща към него на малко име. И този човек бе шефът на охраната му, полковник Анатоли Гришин.

Но като всички преуспяващи политици, Комаров умееше да се преобразява, когато му се наложеше. Пред журналисти, в редките случаи, в които ги удостояваше с присъствието си, той беше сериозен и непристъпен държавник. Сред сподвижниците си се променяше по начин, който винаги будеше искрено възхищение у Акопов. На подиума се появяваше един оратор, един човек от народа, който с безпогрешна точност изразяваше хорските надежди, страхове и желания, споделяше гнева им и подклаждаше слепия им фанатизъм. Единствено и само пред тях той беше сърдечен и земен, непринуден и достъпен.

Зад тези две личности имаше и трета, която плашеше Акопов. Само слуховете за съществуването ѝ бяха достатъчни, за да накарат всички около него – служители, колеги и телохранители – да се отнасят с уважението, което той изискваше.

Никита Акопов на няколко пъти бе виждал демоничния гняв на началника си сподавен, потиснат и победен. За десет години служба този гняв бе излизал извън контрол само два пъти. И тогава човекът, когото той боготвореше и следваше като вярно куче, се бе превърнал пред очите му в безпощаден и неудържим демон.

Започна да хвърля телефони, вази и поставки по разтреперания служител, който се бе провинил, сравни със земята един от висшите офицери на Черната гвардия, крещя думи, каквито Акопов никога не бе чувал, наложи да го възпират, за да не убие виновника с тежката си абаносова линия.

Акопов познаваше симптомите на този гняв. Лицето на Комаров ставаше мъртвешки бледо, тонът му – още по-студен и официален, но на скулите му избиваха две ярки червени петна.