Фредерик Форсайт - Иконата

Скоро след падането на комунизма организираната престъпност се разрасна толкова открито, така повсеместно и скандално, че Борис Елцин бе принуден да сформира цели отдели във Федералната и Московската милиция, които да се борят с разпространението на мафията.

Федералните отговаряха за цялата страна, но престъпленията – предимно икономически – бяха концентрирани в Москва, така че московския отдел за борба с организираната престъпност, МОБОП, почти се изравни по численост с този на федералната милиция.

След множество неуспехи, в средата на деветдесетте на ръководния пост в Колегиума на МОБОП застана генерал Валентин Петровски.

Той пристигна от индустриалния Новгород, където си бе изградил репутацията на неподкупен и твърд човек, за да наследи, подобно на Елиът Нес, един град, който много напомняше на Чикаго по времето на Ал Капоне.

За разлика от лидера на Недосегаемите, той разполагаше с много повече огнева мощ и трябваше да се съобразява с много по-малко граждански права.

С постъпването си уволни десетина висши офицери, които определи като „твърде обвързани“ с разследвания обект – тоест организираната престъпност.

„Твърде обвързани ли?" засмя се офицерът за свръзка на ФБР в Американското посолство. Та те си получават заплатите оттам.“

След това Петровски организира серия тайни експерименти, за да провери лоялността и честността на по-висшите следователи. Онези, които отказаха да приемат подкуп, получиха повишения и по-високи заплати. Щом сформира надежден и неподкупен екип около себе си, генералът обяви война на организираната престъпност. Неговият отряд за борба с мафията внушаваше в подземния свят респект, с какъвто нито една друга структура не можеше да се похвали, а самият генерал получи прякора Молоток, тоест „чук“.

Като всеки честен полицай, той не можа да победи всички. Заразата беше плъзнала прекалено надълбоко. Мафията имаше свои хора по високите етажи на властта. Много от гангстерите влизаха в съда и излизаха доволни и ухилени. Но Петровски продължаваше да ги арестува.

И двата отдела за борба с организираната престъпност разполагаха с въоръжени отряди, които да помагат на следователите да си вършат работата. Тези на Федералната милиция се наричаха ОМОН, а корпусът 6ързо реагиране на Петровски – СОБР.

В началото Петровски лично ръководеше акциите, без да ги разгласява предварително, за да избегне изтичането на информация. Ако гангстерите излезеха тихо кротко с вдигнати ръце, отиваха на съд. Но ако някой посегнеше към кобура си, понечеше да унищожи доказателство или пък да избяга, Петровски вадеше пистолета си и викаше съдебния лекар.

В началото на 1998-а той вече бе разбрал, че най-голямата и най-непробиваемата от всички групировки е бандата на Долгоруки, която контролираше цяла Русия на запад от Урал и разполагаше с неограничени средства, способни да ѝ осигурят невероятно влияние.

Две години преди зимата на 1999-а генерал Петровски бе обявил лична война на Долгоруки и хората му и те го ненавиждаха заради това.

Умар Гунаев бе казал на Джейсън Монк при първата им среща, че в Русия никой не фалшифицира документи: с достатъчно пари човек можеше да си купи истински.

В началото на декември Монк провери това твърдение. За четвърти път щеше да се срещне с високопоставен руски гражданин, представяйки се за някого другиго. Но подправеното писмо на митрополит Антъни от Руската православна църква в Лондон бе подготвено още преди заминаването му от Англия. Също и писмото от сър Ивлин де Ротшилд. Генерал Николаев не беше поискал документи за самоличност. Униформата на офицар от Генералния щаб се бе оказала достатъчна. Но генерал Валентин Петровски, който живееше по непрекъсната заплаха за живота си, бе охраняван денонощно.

Монк така и не попита откъде чеченският лидер е взел документите, но те изглеждаха истински. Носеха неговата снимка и го определяха като полковник от личния антураж на първия заместник-началник на отдела за борба с организираната престъпност във Федералната милиция. Като такъв той не трябваше непременно да се познава лично с Петровски, но беше негов колега.

Едно от нещата, останали непроменени след падането на комунизма, бе навикът на руснаците отделят цели жилищни блокове за висшите офицери и служители от едно и също ведомство. За разлика от западните си колеги, които обикновено живеят в собствени къщи из предградията, руските политици, държавни служители и висши офицери ползват безплатни ведомствени апартаменти.