Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Тя се усмихна весело при този рецитал, гърдите й леко се повдигаха от усилието.

— Да-а-а… – промърмори Д’Агоста, като извади един бележник от кафявото си сако, надявайки се това да добави повече правдоподобност.

— Насам, д-р Д’Агоста, заповядайте.

Д-р Д’Агоста. Лейтенантът усети как опасенията му се засилват.

Жената прекоси с тежки стъпки покрития с чамови дъски под към едно стълбище. Те се изкачиха към втория етаж и минаха през поредица от просторни стаи, обзаведени с характерни за епохата мебели, спирайки най-сетне пред една заключена врата, която – когато се отвори – разкри стълбище, водещо към тавана, стръмно и тясно. Д’Агоста последва Марчант до горе. Това беше таван само на име, безукорно чист и отлично поддържан, миришеше на прясна боя. Покрай три от стените се редяха стари дъбови шкафове с витрини от вълнисто стъкло, а други, много по-модерни, с плътни вратички, стояха в далечния край. Светлината, студена и бяла, идваше от серия капандури с матирани стъкла.

— Притежаваме сто птици от най-ранната колекция на Одюбон – каза тя, като се движеше с енергични стъпки по централния коридор. – За съжаление, Одюбон не го е бивало особено като препаратор. Експонатите бяха стабилизирани, разбира се. Ето че пристигнахме.

Те спряха пред голям метален шкаф, сив на цвят, който приличаше на сейф. Марчант завъртя централната шайба и натисна дръжката. Голямата врата се отвори с въздишка, разкривайки вътрешни дървени шкафове с етикети, залепени върху метални плочки към всяко чекмедже. Смрад на нафталин облъхна Д’Агоста. Марчант измъкна едно от чекмеджетата и отвътре се показаха три реда препарирани птици, с пожълтели етикети около всеки нокът и памучна вата, стърчаща от очните дупки.

— Тези етикети са оригиналните, на Одюбон — поясни Марчант. – Само аз ще пипам птиците – моля, не ги докосвайте без моето разрешение. – Хайде! – Тя се усмихна. – Коя искате да видите?

Д’Агоста се консултира с бележника си. Беше си записал имена на някои птици от един уебсайт, в който се даваше списък на всички оригинални експонати на Одюбон, както и тяхното местоположение. Той го прегледа.

— Бих искал да започна с луизианския воден дрозд.

— Отлично! – Чекмеджето се върна на мястото си и беше издърпано друго. – Желаете ли да го изследвате на масата, или ще го направите от чекмеджето?

— От чекмеджето е добре. – Д’Агоста приближи една лупа към окото си и изследва птицата от близо с много сумтене и мърморене под нос. Това бе нещо парцаливо и недоизпипано, с проскубана или липсваща перушина, с показващ се отвътре пълнеж. От време на време лейтенантът изобразяваше нещо, което се надяваше да мине за концентрация, и поспираше да надраска в тефтера си неразбираеми записки.

Накрая се изправи.

— Благодаря ви. Американският щиглец е следващият в списъка ми.

— Веднага.

Той направи поредното шоу с разглеждането на птицата, като присвиваше очи зад лупата, водеше си бележки и си говореше сам на себе си.

— Надявам се, че намирате каквото търсите – каза Марчант с насочващ тон в гласа.

— О, да. Благодаря. – Това вече започваше да става досадно, а от миризмата на нафталин му прилошаваше.

— А сега… – Той се престори, че се консултира с бележника си – … ще погледна папагала Каролина.

Внезапна тишина. Д’Агоста беше изненадан, когато видя лицето на Марчант да се изчервява леко.

— Съжалявам, този експонат го нямаме.

Той усети допълнителен прилив на раздразнение: дори не притежаваха експоната, заради който беше дошъл.

— Но във всички справочници се споменава, че трябва да е тук – каза той по-ядосано, отколкото възнамеряваше. – Всъщност, пише че трябва да имате два такива.

— Вече ги нямаме.

— И къде са? – Не можеше да скрие раздразнението си.

Последва дълго мълчание.

— Боя се, че изчезнаха.

— Изчезнаха? Изгубили са се?

— Не, не са изгубени. Откраднати са. Преди много години, когато бях още помощник. Всичко, което остана, са само няколко пера.

Д’Агоста внезапно се заинтересува. Радарът му на ченге се задейства. Той осъзна веднага, че това няма да е напразно похабено време.

— Имаше ли разследване?

— Да, но съвсем формално. Трудно е да накараш полицията да се развълнува заради две откраднати птици, пък дори от изчезнал вид.

— Имате ли копие от стария доклад?

— Тук поддържаме документацията изрядна.

— Бих искал да го видя.

Той усети, че жената го гледа с любопитство.

— Извинете, доктор Д’Агоста – но защо? Птиците са изчезнали преди повече от дванайсет години.