Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Младият мъж излезе. Чосън обърна към Пендъргаст розовите си челюсти, които трепереха от възмущение.

— Как се осмелявате да ме заплашвате?

— Да ви заплашвам? Каква грозна дума. Истината ще ви направи свободен, господин Чосън. Предлагам да освободите гостите си с истината, а не да ги заплашвате.

За миг Чосън остана неподвижен. После бавно се смъкна отново в стола си. Мина една минута, после втора.

— Какво точно искате? – попита той с нисък глас.

— Санаториумът е причината за посещението ми. Тук съм, за да видя едни стари папки, които може би съдържат… по-специално, свързани са с определен пациент.

— И кой може да е този пациент?

— Джон Джеймс Одюбон.

Челото на генералния мениджър се набръчка. После той плесна с ръка върху бюрото с неприкрито раздразнение.

— Не и отново!

Пендъргаст го погледна с изненада.

— Извинете?

— Всеки път, когато си помисля, че този нещастник е забравен, се появява някой. Предполагам, че и вие ще ме питате за онази картина.

Пендъргаст седеше мълчаливо.

— Ще ви кажа каквото казах и на останалите. Джон Джеймс Одюбон е бил пациент тук преди почти сто и осемдесет години. А… лечебното заведение е затворено преди повече от век. Всички медицински картони – и определено всички картини – отдавна не са тук.

— И това е всичко? – попита Пендъргаст.

Чосън кимна:

— Да, това е всичко.

Израз на печал премина по лицето на Пендъргаст.

— Жалко. Е, тогава приятен ден, господин Чосън. – И той стана от стола.

— Почакайте минутка. – Генералният мениджър също стана, внезапно разтревожен. – Няма да вземете да разказвате на гостите… – Гласът му прекъсна.

Печалното изражение на Пендъргаст се задълбочи.

— Както казах – жалко.

Чосън протегна ръка да го възпре:

— Почакайте. Почакайте малко. – Той извади една носна кърпичка от джоба си и избърса чело. – Май са останали няколко папки. Елате с мен. – И като въздъхна дълбоко, излезе от офиса.

Пендъргаст последва дребния мъж през елегантен ресторант, после минаха покрай района за приготвяне на храна и влязоха в една голяма кухня. Мраморът и блясъкът бързо отстъпиха на бели плочки и изтъркани килими на пода. В отсрещния край на кухнята Чосън отвори една метална врата. Стари железни стълби се спускаха надолу към студен, влажен, слабо осветен коридор, който сякаш пронизваше от край до край земята на Луизиана, стените и таванът му бяха с ронеща се мазилка от хоросан, плочите върху пода бяха вдлъбнати и протрити.

Най-накрая Чосън спря пред обкована метална врата, която се отвори със стон на желязо, и влезе в тъмнината; влажният въздух бе натежал от миризмата на плесен и разложение. Той завъртя един старомоден електрически ключ по посока на часовниковата стрелка и пред очите им се разкри огромно празно пространство, озвучено единствено от суетнята и цвъртенето на различни вредни твари. Подът беше осеян със стари, покрити с азбест тръбопроводи и различни вехтории, превзети от мухъл.

— Това беше старото котелно – каза той, като се опитваше да избягва мишите екскременти.

В отсрещния ъгъл стояха няколко купчини хартия, влажни, изподъвкани от гризачи, силно разбъркани и изгнили от времето. Плъховете си бяха направили гнездо в един ъгъл.

— Това е всичко, което е останало от документацията на санаториума – каза Чосън и в гласа му пропълзяха нотки от стария триумф. – Казах ви, че това са само отпадъци. Защо не са изхвърлени преди години, нямам представа – може би защото никой не е слизал тук повече.

Пендъргаст коленичи пред купчините и много внимателно започна да ги прелиства, като обръщаше всеки лист и го разглеждаше. Минаха десет минути, после двайсет. Чосън погледна часовника си няколко пъти, но Пендъргаст беше напълно безчувствен към раздразнението на мъжа. Най-накрая той се изправи, държейки тънък сноп хартия.

— Може ли да ги взема назаем?

— Вземете ги. Вземете всичките.

Той ги пъхна в един кафяв плик.

— По-рано споменахте, че и други са проявявали интерес към Одюбон и една определена картина.

Чосън кимна.

— Да не би да става дума за картината, известна като „Черната рамка“?

Чосън отново кимна.

— Тези, другите… Кои бяха и кога са идвали?

— Първият дойде… чакайте да видим… преди петнайсет години. Малко след като бях станал генерален мениджър. Другият пристигна година след това.

— Значи аз съм третият, който разпитва – каза Пендъргаст. – По тона ви бих предположил, че са били повече. Разкажете ми за първия.