Линкольн Чайлд - Трескави сънища

Изсичане на гори; убиване заради перата, използвани за направа на дамски шапки, убиване от фермери , които ги смятали за вредители.

Основна причина за изчезване: стадно поведение. Когато отделни птици биват простреляни и падат на земята, вместо да отлетят, останалите кацат на земята и се събират около мъртвата или ранена птица, сякаш искат да й помогнат, в резултат на което цялото ято бива изтребено.

Той сгъна листа и го остави настрана отново, след което си наля чаша бургундско. Когато я гаврътна, едва ли бе в състояние да оцени вкуса на забележителната реколта.

Сега беше сигурен – за свое огорчение, – че първата му среща с Хелън не е била случайна. И все пак му бе трудно да го повярва. Положително връзката на семейството му с Джон Джеймс Одюбон не е била причината тя да се ожени за него, нали? Той знаеше, че тя го обича – и въпреки всичко ставаше все по-ясно, че жена му е водила двоен живот. Горчива ирония; Хелън бе единственият човек на света, на когото можеше да се довери, пред когото можеше да се разкрие – и всичко това, докато е имала тайни от него. Когато си наля втора чаша вино си помисли, че поради тази вяра никога не би я заподозрял, нещо което би видял веднага у всеки друг приятел.

Знаеше го. И все пак това бе нещо, което не можеше да се сравни с останалите въпроси, които почти му крещяха:

Какво е стояло зад несъмнения интерес на Хелън към Одюбон – и защо толкова се е стараела да скрие интереса си към художника от него?

Каква беше връзката между интереса на Хелън към прочутите гравюри на Одюбон и един малко известен вид папагали, измрели преди почти век?

Къде беше първата зряла картина на Одюбон, мистериозната „Черна рамка“ и защо Хелън я е търсила?

И най-озадачаващото и най-важното: защо този интерес на Хелън бе причинил в крайна сметка смъртта й? Защото, макар и не много сигурен за останалото, Пендъргаст беше категоричен – извън всякакво съмнение, – че някъде, скрит зад тази завеса от въпроси и подозрения, се крие не само мотивът за нейната смърт, но и самите убийци.

Оставяйки настрана чашата, той стана от креслото и отиде до телефона на съседната маса. Вдигна го и набра един номер.

Оттатък вдигнаха след второто позвъняване.

— Д’Агоста.

— Здравей, Винсънт.

— Пендъргаст. Как си?

— Къде си в момента?

— В хотел „Копли плаза“, отмарям. Имаш ли представа колко души на име Адам са посещавали ЕмАйТи по времето, когато жена ти е следвала там?

— Не.

— Трийсет и един. Успях да стигна до шестнайсетия. Никой от тях не я познава. Петима от останалите са извън страната. Други двама са починали. За останалите осем не се знае нищо: изгубили им следите, казват от университета.

— Нека оставим приятеля Адам на заден план засега.

— Нищо против. Е, накъде после? Ню Орлиънс? Ню Йорк, може би? Бих предпочел да прекарам малко време с…

— На север от Батон Руж. Имението „Оукли“.

— Къде?

— Отиваш в имението „Оукли“, на границата със Сейнт Францисвил.

Дълга пауза.

— И какво ще правя там? – попита Д’Агоста с подозрителен глас.

— Ще изследваш двойка препарирани папагали.

Друга, още по-дълга пауза.

— А ти?

— Аз ще съм в Гранд хотел Бейю. По следите съм на една изчезнала картина.

Бейю Гула, Луизиана

Пендъргаст седеше в окръжения от палми двор пред елегантния хотел, преметнал крак връз крак, със скръстени ръце, неподвижен като алабастровите статуи, които следваха очертанията на приятното пространство. Бурята от предишната нощ бе преминала, възвестявайки един топъл и слънчев ден, изпълнен с лъжливи обещания за пролет. Пред него лежеше широка алея от дребен бял чакъл. Малка армия камериери и голф-момчета се занимаваха с доставяне на скъпи коли и блестящи голф-колички насам-натам. Отвъд алеята имаше плувен басейн, който блещукаше в небесносиньо на късната утринна светлина, без плувци вътре, но наобиколен от плажуващи, които пиеха „Блъди Мери“. Зад басейна се намираше обширно голф игрище с безупречно окосена трева между дупките и изравнени пясъчни зони, по които се мотаеха мъже в блейзери в пастелни цветове и жени в бели екипи за голф. Още по-нататък минаваше широката кафява ивица на река Мисисипи. Той усети движение до себе си.

— Господин Пендъргаст?

Пендъргаст вдигна глава и видя дребен, закръглен мъж, прехвърлил петдесетте, облечен в черен костюм, със закопчано сако и тъмночервена вратовръзка, която само подчертаваше изискаността на дизайна. Голото му теме лъщеше толкова силно на слънцето, сякаш беше позлатено, а еднаквите кавички от бяла коса бяха сресани над двете уши. Малките му сини очи тънеха дълбоко в червендалестото лице. Под тях строгата уста беше застинала в нещо като бизнес-усмивка.