Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Имаше нещо, което трябваше да направи, но перспективата беше почти непоносима.

Накрая пристъпи към вратата, водеща към самия апартамент. Отвори я и тръгна по коридора покрай множество други врати. Кимна на госпожица Ишимура, която си почиваше в дневната си и четеше книга на японски, и скоро стигна края на коридора, където той завиваше под прав ъгъл надясно. Пендъргаст отвори първата врата отляво след завоя и влезе в стаята.

Стените от двете страни бяха скрити от високи до тавана книжни лавици, пълни с подвързани в кожа книги от осемнайсети и деветнайсети век. Стената пред него представляваше облицована в махагон ниша с две банкетни кресла с мека тапицерия, поставени едно срещу друго. Между тях имаше голям прозорец с изглед към кръстовището на Сентръл Парк Запад и Седемдесет и втора. Зад него се простираше самият Сентръл Парк с голи и ясно открояващи се на зимното слънце дървета.

Пендъргаст затвори очи, остави тялото си да се отпусне и успокои дишането си. Външният свят бавно започна да избледнява — първо стаята, после апартаментът, сградата, островът, а накрая и целият свят, в разширяващ се кръг от дирижирано забвение. Целият процес продължи петнайсет минути. Когато приключи, Пендъргаст остана увиснал в пълния мрак в очакване на абсолютната пустота, на абсолютния покой. Щом го постигна, бавно отвори очи — не физически, а умствено. Бавно, много бавно.

Малката стая му се разкри в пълно съвършенство, до най-дребната подробност. Но си оставаше празна.

Пендъргаст не си позволи лукса на изненадата. Беше много вещ в изкуството чонг ран, древна хималайска техника на медитиране, на чието овладяване бе посветил години. Рядко му се случваше да не успее да постигне стонг па ниид , състоянието на абсолютната пустота. Явно някъде в подсъзнанието му се спотайваше съпротивление.

Налагаше се да отдели повече време — много повече време.

Отново регулира дишането си и забави сърдечния си ритъм до четирийсет удара в минута. Изпразни ума си, накара вътрешния си глас да замлъкне, освободи се от всички надежди и желания, забрави дори целта на идването си в тази стая. В продължение на един дълъг момент остана да се носи отново в празното пространство, в пълна безтегловност. След това, този път безкрайно по-бавно, започна да изгражда съвършен мислен модел на остров Манхатън, като започна от апартамента си и продължи навън. Премина от стая на стая, от сграда на сграда, след това — с пълно внимание — пресечка по пресечка. Пендъргаст познаваше топографията на Манхатън като собствената си длан и си позволи да се забави при всяка сграда, на всяко кръстовище, на всяко малко известно местенце, представляващо архитектурен интерес, в хармонична мислена плетка на памет и реконструкция, като сглобяваше всички детайли в цялото и ги задържаше заедно в ума си. Стъпка по стъпка огромната мислена конструкция растеше, разширяваше се, докато не стигна до река Хъдсън на север, до Батъри Парк на юг и Спуйтън Дювил на север. Дълго задържа целия остров в главата си, всяка подробност съществуваше едновременно с всички останали в мислената му реконструкция. И след това, след като се увери в съвършенството й, той я изпари за миг. Реконструкцията изчезна. Угасна. Не остана нищо, освен мрак.

Сега той отново отвори мислено очи. Бяха минали пет часа. И Хелън Естерхази Пендъргаст седеше в креслото до прозореца срещу него. От всички стаи в апартамента в „Дакота“ тази беше любимата й. По принцип не си падаше особено по Ню Йорк и това малко леговище с неговия уют, създаван от книгите, миризмата на полирано дърво и изгледа към парка, беше мястото, на което обичаше да се оттегля.

Разбира се, Хелън я нямаше в буквалния смисъл, но съществуваше във всяко друго отношение — всичко в ума на Пендъргаст, което се бе докоснало до нея, всеки спомен, всеки мъничък детайл беше част от това мислено построение, което бе толкова пълно, че тя съществуваше едва ли не автономно.

Такава бе силата и прелестта на чонг ран.

Ръцете на Хелън бяха отпуснати в скута й и тя носеше рокля, която той помнеше добре — черен сатен с коралова бродерия по ниското деколте. Беше по-млада — горе-долу на възрастта, на която бе по време на ловния инцидент.

Инцидент. Иронията беше, че наистина бе инцидент — само че не такъв, за какъвто го бе смятал толкова много години.

— Хелън — каза той.

Тя вдигна очи и погледите им се срещнаха за момент. После тя се усмихна и отново сведе поглед. Усмивката го накара да трепне от болка и мъка; сцената се люшна и едва не се разпадна. Пендъргаст я изчака да се стабилизира и сърцето му отново да се успокои.