Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Той си тананикаше, докато работеше, извади кутия понички и ги подреди в поднос. Тя внезапно си спомни този негов навик да си тананика — нещо, за което не беше помисляла през изминалите петнайсет години. Наблюдаваше го крадешком, докато той шеташе. Беше по-слаб и изглеждаше изумително по-нисък, но това несъмнено се дължеше на факта, че самата тя е пораснала. Никой човек не може да се смали от гигант, какъвто го помнеше, до някакви си метър и шейсет и пет. Косата му бе рядка, с един наперен кичур, стърчащ на темето; лицето му бе силно набръчкано, но си оставаше поразително красиво по един искрящ, весел, ирландски начин. А той бе само една четвърт ирландец — в произхода му имаше шведска, полска, българска, италианска и унгарска жилка. Кори си спомни как веднъж й беше казал, че е мелез.

— Мляко, захар? — попита той.

— Имаш ли сметана?

— Пълномаслена.

— Идеално. Много пълномаслена сметана и три лъжици захар.

Той донесе двете димящи чаши, остави ги на масата и седна. Известно време двамата пиха мълчаливо и Кори, след като откри, че почти е приключила с кафето, изяде една поничка. Навън чуруликаха птици, лъчите на следобедното слънце хвърляха шарена сянка през шептящите листа, миришеше на гора. Изведнъж всичко й се стори толкова съвършено, че тя се разплака.

Като типичен мъж, Джак веднага се паникьоса и скочи на крака.

— Кори! Какво има? Загазила ли си? Ще ти помогна.

Тя му махна да седне, избърса очи и се усмихна.

— Нищо. Забрави. Просто… просто съм малко стресирана.

Все още объркан, той седна и понечи да я прегърне, но тя се дръпна.

— Аз… остави ме за момент. Трябва да свикна с това.

Той побърза да дръпне ръката си.

— Да. Разбира се.

Огромната му загриженост я трогна. Тя си издуха носа. Последва неловко мълчание. Никой от двамата не искаше да зададе първия въпрос.

— Добре си дошла да останеш тук колкото искаш — най-сетне започна Джак. — Няма да има никакви въпроси, можеш да идваш и да си отиваш по всяко време… Ъ-ъ-ъ, имаш ли кола? Не видях.

Тя поклати глава. И после каза, без изобщо да иска да го прави:

— Чух, че си ограбил банка.

Настъпи мъртвешка тишина.

— Ами — рече той, — не съм.

Кори незабавно усети как нещо в нея изстива. Той вече започваше да я лъже.

— Наистина не съм. Насадиха ме.

— Но ти си… избягал.

Той се плесна по главата и непослушният кичур на темето му се развя.

— Да, избягах. Като някакъв проклет идиот. Пълна глупост, знам. Но не съм го направил. Моля те, повярвай ми. Разполагат с всички онези доказателства, но само защото ми скроиха номер. Ето какво стана…

— Чакай — вдигна ръка тя. — Чакай! — Не искаше да слуша повече лъжи — ако наистина бяха лъжи.

Той замълча.

Тя отпи голяма глътка кафе. Беше чудесно. Взе още една поничка и я захапа. „Остани в настоящия момент“. Опита се да се отпусне, но истинският въпрос, който искаше да зададе, онзи, който избягваше, непрекъснато я тормозеше и накрая тя преглътна и го зададе.

— Какви са онези пакети и писма в гардероба ти?

Джак я зяпна.

— Значи си ги видяла?

— Какво всъщност е станало? Защо просто си тръгна и… не се обади нито веднъж? Цели петнайсет години?

Той я погледна. На лицето му бяха изписани изненада и мъка.

— Дюет не ми позволяваше да ти се обаждам, каза, че не искаш да говорим и… и аз го разбирах. Но ти пращах по нещо почти всяка седмица, Кори. Подаръци, когато можех да си ги позволя. Докато растеше, се опитвах да позная как я караш, какво ти харесва. Кукли, детски книжки. За всеки рожден ден ти пращах по нещо. Нещо хубаво. А когато не можех да си позволя подаръци, ти пишех. Изпратих ти сигурно хиляда писма — разказвах ти какво правя, какво се случва в живота ми, съветвах те за нещата, с които си мислех, че се занимаваш. И всички те се връщаха. Всички. Реших, че Дюет ги връща.

Или че може би се е преместила, без да остави новия си адрес.

Кори преглътна.

— Тогава защо си продължил да ми пращаш неща, щом си знаел, че няма да ги получа?

Джак провеси глава.

— Защото се надявах, че някой ден ще мога да ти ги дам лично. Всичките. За мен те са нещо като дневник. Дневник на живота ми и… може да ти прозвучи странно, но и на твоя живот, какъвто си го представях. Как растеш. От какво се интересуваш. Дали си започнала да излизаш с момчета. И… — Той замълча смутено. — Всички тези писма и колети, дори да бяха върнати… ами, след известно време едва ли не имах чувството, че и ти си при мен. Лично. — Замълча отново. — Винаги съм се надявал, че ще ми пишеш.