Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Спри за момент — нареди Д’Агоста.

Проблемът беше, че нямаше съучастник, който да види новодошлия. Коридорът бе празен.

— Пусни нататък — каза той.

Загледа мрачно как охранителят влиза в стаята, разтревожен от виковете на съпруга. Почти незабавно убиецът отново се измъкна навън и тръгна към асансьора. Натисна копчето за слизане, изчака малко, след което сякаш размисли, продължи към края на коридора и излезе през вратата за стълбището.

Секунди по-късно вратата на асансьора се отвори и от кабината излязоха трима мъже в костюми.

— Стоп — каза Д’Агоста. — А сега пусни записа от тринайсети етаж. Започни от същия час и минута.

— Дадено, лейтенант — отвърна Хонг.

Вече бяха прегледали записите от четиринайсетия етаж — точно по онова време там бяха работили няколко камериерки и количките им запълваха коридора. Д’Агоста загледа как убиецът излезе от стълбището на тринайсетия етаж, отиде при асансьорите, натисна отново бутона и зачака. Остави единия асансьор да бъде повикан, след което отново натисна бутона. Този път, когато вратата се отвори, влезе в кабината.

— Стоп — каза Д’Агоста.

Беше го гледал отново и отново. Къде се намираше съучастникът? В едни случая нямаше никакви хора, а в други имаше потенциални наблюдатели, но Д’Агоста не можеше да открие прилика помежду им. Никой не можеше да се превърне за петнайсет секунди от прегърбен осемдесетгодишен господин в дебела чистачка от Доминиканската република. Освен ако убиецът нямаше няколко съучастници.

Това беше наистина, ама наистина шантаво.

— Камерата във фоайето — промърмори Д’Агоста. — От същия час и минута.

Мониторът трепна, картината отново се смени и показа от птичи поглед дискретното и елегантно фоайе. Вратата на асансьора се отвори и убиецът излезе от кабината — сам. Тръгна към главния изход, после сякаш размисли, обърна се и седна на едно кресло, като скри лицето си зад вестник. След седем секунди покрай него изтича униформен служител от охраната. Веднага след това убиецът стана, но вместо да продължи към главния изход се насочи към необозначена врата към сервизните помещения. Точно преди да стигне до нея вратата се отвори и от нея излезе пиколо. Убиецът се измъкна, докато вратата се затваряше — не му се наложи дори да я задържи.

Д’Агоста гледаше как убиецът изчезва зад затварящата се врата. Други камери го бяха засекли как излиза от товарната зона на хотела. Многократните преглеждания на записите от фоайето и от другите камери отново не показваха възможен партньор на извършителя на убийствата.

Хонг спря записа на своя глава.

— Искаш ли да видиш още нещо?

— Да. Да ти се намира серия от „Подставени лица“? — Д’Агоста уморено се изправи. Чувстваше се остарял.

Тъкмо излизаше, когато му хрумна нова идея. Нямаше нужда съучастникът да е на някое от тези места. Ако имаше достъп до камерите, той би могъл да види всичко, което бе видял и Д’Агоста. И съответно да предупреди убиеца. Така че ставаше въпрос или за човек от охраната, или някой беше хакнал системата и я следеше в реално време — може би дори по интернет, ако камерите са вързани с Мрежата. В такъв случай съучастникът можеше дори да е извън Ню Йорк.

Окрилен от блестящата идея, Д’Агоста веднага започна да мисли как да се възползва от нея.

Колибата не принадлежеше на баща й и никога не бе принадлежала. Джак Суонсън не беше от хората, които притежават разни неща. Успяваше да ги заеме с уговорки и след това се държеше така, сякаш са негови. По типичния за него начин се беше натъкнал на занемарената барака в дърводобивната гора, собственост на „Роял Пейпър“ при вододела на Делауер, от страната на Ню Джърси. Според историята, която бе чула Кори, Джак се сприятелил с някакъв началник от „Роял Пейпър“, с когото се запознали по време на риболов и който уж му казал, че ако Джак иска да си уреди местенце, може да използва бараката, стига да си трае и да не се набива много на очи. Кори беше сигурна, че транзакцията е включвала много бири и рибарски истории, както и голяма доза от несъмнения чар на баща й. Колибата нямаше отопление, вода и електричество; прозорците й бяха изпочупени, а покривът бе целият в дупки и никой не бе възразил, когато Джак цъфнал при бараката, стегнал я набързо, колкото да стане горе-долу обитаема, нанесъл се като истински собственик и започнал да я използва като база за риболовните си излети до намиращото се недалеч езеро Лонг Пайн.