Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

От високия таван висеше една-единствена гола крушка. Фелдър чу шумолене на мишки, разтревожени от появата им. Огледа се. От первазите висяха тежки паяжини, а по-голямата част от помещението беше затрупана с боклуци от отдавна отминала епоха — детски колички, тенджери под налягане, шивашки манекен. При всяка стъпка се вдигаше малко облаче прах. Зеленикавосива плесен пълзеше по стените като шарките на пантера.

— Станфорд Уайт — гордо повтори домакинята. — Никъде не можете да видите подобно нещо.

— Много е красиво — промърмори Фелдър.

— И още как. — Тя обгърна с жест помещението. — О, има нужда от известно почистване, но това може да се свърши и за един следобед. Пет хиляди месечно.

— Пет хиляди — повтори Фелдър.

— Къщата е обзаведена и наемът е доста нисък, ако питате мен! Мебелите обаче не бива да се местят. Разбира се, в цената не влизат сметките за вода и ток. Ще трябва да плащате и за въглищата за котела. Но сградата е построена толкова добре, че сигурно няма да ви се наложи да я отоплявате.

— М-м-м — измънка Фелдър. Температурата вътре едва ли беше много над нулата.

— Спалнята и банята са горе, кухнята е в съседното помещение. Искате ли да ги разгледате?

— Не, не мисля. Благодаря все пак.

Жената се огледа гордо, напълно сляпа за прахта, мръсотията и плесента.

— Много съм придирчива относно хората, които допускам на територията на имението. Не търпя никакво разгулно поведение и гости от другия пол. Това е паметник на културата, а и трябва да пазя честта на семейството, разбира се. Сигурна съм, че ме разбирате.

Фелдър кимна отсъстващо.

— Но вие ми изглеждате свестен младеж. Може би — ще видим по-нататък — ще се срещаме от време на време на следобеден чай в предния салон.

„В предния салон“. Фелдър си спомни думите на жената от музея: „Веднъж дойде цяла делегация от Харвард, за да проучи писмата на Бийрщат. Предложили й солидна сума, или така се говори. Тя не ги допуснала дори до входната врата“.

Осъзна, че госпожица Уинтур го гледа намръщено и с очакване.

— Е? Излизането не ми действа особено здравословно, нали разбирате. Пет хиляди месечно плюс разноските.

Изуменият Фелдър чу собствения си глас, сякаш някой друг говореше вместо него.

— Съгласен.

През живота си Д’Агоста беше виждал доста гадости — никога нямаше да забрави онези два разчленени трупа във Валдо Фолс, Мейн, — но това беше върхът. Най-зловещата сцена от поредица изключително зловещи убийства. Тялото на младата жена беше съблечено и проснато по гръб, разчленените крайници образуваха нещо като човешки часовник, под който имаше корона от кръв като някакво слънчево изригване, а различните органи бяха подредени по обиколката като някакъв проклет натюрморт. Имаше и малък пръст на крак — допълнителен пръст на крак, внимателно поставен върху челото на жертвата.

И всичко това бе увенчано с послание, написано върху тялото с кръв: Ти гониш!

Патологът, криминалистите, специалистът по отпечатъци и фотографът си бяха свършили работата, бяха събрали уликите и си бяха отишли. Това им беше отнело часове. Сега беше негов ред — негов и на Гибс. Д’Агоста трябваше да признае, че Гибс го бива в чакането. Не размаха значката си и не си проби път, както обичаха да правят другите федерални. От години отдел „Убийства“ се опитваше да наложи правила, които да не позволяват на началството да се появява на местопрестъплението и да пречи на работата на специалистите. Д’Агоста гледаше много сериозно на тези правила. Не знаеше колко пъти му се бе случвало да попада на местопрестъпления, оплескани от някоя важна клечка, решила да се появи в медиите, да покаже сцената на политическите си приятелчета или просто да демонстрира какъв началник е.

В стаята беше горещо от ярките лампи и във въздуха се носеше противната воня на кръв, фекалии и смърт. Д’Агоста обиколи тялото, без да пропуска нито една подробност, като се стараеше да запамети всичко и да възстанови случилото се, като в същото време мислите му продължаваха да текат. Поредното старателно убийство, планирано и изпълнено с прецизността на военна кампания. От сцената лъхаше на самоувереност и дори арогантност от страна на убиеца.

Д’Агоста наистина огледа всичко, но изпита и чувство за дежавю — нещо в сцената му напомняше за нещо друго. Превъртя мисълта в главата си и осъзна какво е то. Сцената имаше вида и усещането за музейна витрина — всичко беше старателно положено на мястото си, с цел да създаде впечатление, илюзия, визуално въздействие.