Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Нима… нищо не може да се направи? Това е ужасно важно за мен.

— Ако трябва да съм честна, ще е същинско чудо, ако ви пусне. Никак не ми се иска да го казвам, но има доста учени и изследователи, които чакат… — тя сниши глас — времето, когато няма да я има, за да ги спира.

Фелдър стана.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна с повече.

Фелдър въздъхна.

— Бих път чак от Ню Йорк. Така и така съм тук, мога поне да опитам да се срещна с нея.

Жената го погледна със съжаление.

— Можете ли да ми кажете къде се намира къщата й? — попита той. — Нищо няма да ми се случи, ако почукам на вратата й, нали?

— Нищо няма да ви се случи, но на ваше място не бих хранила особени надежди.

— И аз няма да храня. Само ще ви помоля за адреса… — Фелдър извади бележката си и се приготви да си запише.

— О, няма нужда да си записвате. Няма как да го пропуснете. Голямото имение на Централната улица, непосредствено до библиотеката.

— Да не би… да нямате предвид онова нещо, което се разпада? — попита Фелдър и се умърлуши още повече.

— Същото. Направо е ужасно как е оставила семейното имение да се превръща в развалина. Истински позор за града. Както казах, доста хора чакат… — Гласът й замря и тя отново се зае с дантелата си.

Д-р Джон Фелдър караше — бавно, много бавно — по Централната улица, а мъртвите декемврийски листа се виеха след колата му. Държеше главата си наведена, сякаш не му се искаше да гледа над таблото на волвото. Обзелото го униние беше много по-силно от разочарованието, което бе изпитал току-що. Даде си сметка, че вече си мисли, че това еднократно пътуване до Кънектикът може да се окаже краят на търсенето му.

Все още имаше надежда. Можеше да се случи какво ли не.

Къщите се плъзгаха покрай него с техните свежо боядисани фасади и добре поддържани дворове с подготвени за зимата растения. После пред него започна да се смрачава, сякаш внезапно слънцето се бе скрило зад облак… и ето я и нея . Фелдър трепна. Погледна оградата от ковано желязо с проядени шипове отгоре; мъртвите замръзнали бурени в предния двор; самото ужасно имение с твърде стръмния му покрив, извисяващ се над потъмнелия и обезцветен камък на фасадата. Почти си представи, че може да различи огромна пукнатина, минаваща от основите до покрива; достатъчен беше само един по-силен порив на вятъра от неподходяща посока и цялата постройка можеше да се превърне в купчина развалини.

Спря, изключи двигателя и слезе от колата. Докато отваряше портата, тя изскърца глухо, оставяйки по дланите му червени парченца ръжда и люспи от черна боя. Той тръгна по напуканата и нагъната бетонна пътека, като се мъчеше да измисли какво да каже.

Осъзна, че макар по професия да е психиатър, никак не го бива в манипулирането на хора. Беше ужасен лъжец и лесно можеше да бъде подведен, както много ясно бяха показали последните събития. Дали да продължи да се представя за изследовател, както беше направил в историческото дружество? Не — щом беше отпратила делегация от Харвард, старата госпожица Уинтур едва ли щеше да обърне внимание на самотен учен, забравил акредитивите си.

Може би щеше да е по-добре да заиграе с фамилната й гордост, да й каже, че иска да възкреси от забравата репутацията на Александър Уинтур като голям художник. И това не — тя бе имала предостатъчно възможности да го направи и сама.

Какво да й каже, за бога?

Стигна до стъпалата, без да е решил нищо. Зиданите камъни се клатушкаха коварно под краката му. Озова се пред масивна черна врата, доста очукана, с люпеща се боя. На нея се мъдреше голямо месингово чукче, оформено като глава на грифон. Гледаше го заплашително, сякаш се канеше да го захапе. Нямаше звънец. Фелдър пое дълбоко дъх, предпазливо хвана чукчето и почука.

Зачака. Никакъв отговор.

Почука отново, този път по-силно. Ударите отекнаха някъде в недрата на имението.

Пак нищо.

Облиза устни, изпитвайки почти облекчение. Още един опит и ще си тръгне. Хвана здраво чукчето и почука по-решително.

Отвътре се чу неразбираем глас. Фелдър зачака и след малко долови стъпки по мрамор. Последва дрънчене на вериги, дърпане на резета, отчаяно нуждаещи се от смазване, и вратата се открехна.

Вътре беше много тъмно и Фелдър не успя да види нищо. После погледът му се насочи надолу и той забеляза нещо като око. Да, наистина беше око. То го изгледа от глава до пети и се присви подозрително, сякаш го беше взело за активист на Свидетелите на Йехова или за търговски представител.