Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Дъщерята на Джак Суонсън значи? Ясно . — Огледа я отново. — Него го няма.

— Това го разбирам — каза Кори, като се мъчеше да скрие обичайния си сарказъм. — Просто се чудех къде ли може да е.

— Напусна.

Кори успя да спре поредния остър отговор и попита:

— Знаете ли къде е отишъл и кога ще се върне? — Дори успя да пусне фалшива усмивка на дъртата брантия.

Онази отново я изгледа. Ако се съдеше по гримасите й, като че ли се чудеше дали да й каже нещо важно, или да премълчи.

— Загазил е — рече най-сетне. — Избяга от града.

— Как така е загазил?

— Откраднал кола от автокъщата, в която работеше, и обрал с нея една банка.

— Какво? — Кори наистина се изненада. Знаеше, че баща й е неудачник, но впечатлението, което беше натрупала за него през годините, филтрирано през горчивината на хулите на майка й, беше за очарователен калпазанин, който понякога заобикаля правилата, често кръшка и крои планове за бързо забогатяване, без да е в състояние да се задържи на една и съща работа за по-дълго, и чиито най-добри моменти в живота са в бара, където разказва вицове и истории на приятелите си. Но в никакъв случай не за престъпник.

Разбира се, за петнайсетте години, откакто го нямаше, можеха да се променят много неща.

Докато си мислеше всичко това, Кори си каза, че в крайна сметка новината може и да не е чак толкова лоша. Можеше да остане да живее в къщата му, без да й се налага да се среща с него. Стига да си е плащал наема. Но дори да не го бе правил, наемът за подобна съборетина едва ли щеше да е много висок, а Пендъргаст й беше дал три хиляди долара.

— Ограбил банка? — Кори не се сдържа и пусна гадна усмивка на съседката. — Леле. Добрият стар татко. Дано се е измъкнал с куп пари.

— Може да си мислите, че е смешно, но бъдете сигурна, че не е! — С тези думи жената стисна устни и затръшна вратата.

Кори се върна в своята половина на къщата, затвори входната врата, заключи и отново се пльосна на канапето, вдигна крака и се излегна. За да избегне неприятности, трябваше да прояви инициатива, да съобщи на ченгетата, че е тук, да се свърже със собственика и да се погрижи за наема и сметките за ток и вода. Отново си каза, че е по-добре, че онзи загубеняк баща й е офейкал. Така нямаше да й се налага да се занимава с глупости.

Въпреки това някъде дълбоко в себе си Кори беше разстроена. Разочарована. Дори тъжна. Трябваше да признае, че въпреки всичко й се искаше да го види — ако не за друго, поне само за да го попита направо защо я е изоставил, защо я е зарязал на милостта на майка й, за която много добре е знаел, че е една впиянчена кучка. Трябваше да има някакво обяснение за това — както и за всички писма и пакети в гардероба. Или най-малкото се надяваше да е така.

Отиде в кухнята, пусна чешмата, остави ръждивата вода да се изтече, наля една чаша и я изпи. Значи баща й беше беглец. Къде можеше да е отишъл?

Още докато си задаваше въпроса, Кори осъзна, че знае отговора.

Фелдър никога досега не бе стъпвал в Саутпорт, Кънектикът, и остана неочаквано очарован. Саутпорт се оказа привлекателно сънено пристанищно градче в иначе оживения окръг Феърфийлд. Докато завиваше от Пикуо Авеню на Централната улица в посока към стария квартал, той си помисли, че на човек могат да му се случат и много по-лоши неща от това да живее на място като Саутпорт.

Градчето имаше присъщата на Нова Англия атмосфера. Къщите бяха предимно в колониален стил от началото на двайсети век, доколкото можеше да се съди по външния им вид, с обшити с бели дъски стени, ниски огради и грижливо поддържани градини с високи дървета. Градската библиотека също беше впечатляваща — разхвърляна романска сграда от дялан камък с причудливи детайли. Единственото петно върху лика на града като че ли беше едно старо имение недалеч от библиотеката, занемарена съборетина от времето на кралица Ан, взета сякаш направо от „Семейство Адамс“ с всичките й зейнали капаци на прозорците, липсващи керемиди и задушена от бурени поляна. Докато минаваше покрай сградата, Фелдър иронично си помисли, че й липсва само ухиленият чичо Фестър, надничащ от някой прозорец.

Настроението му се оправи отново, когато влезе в самото градче. Спря на паркинга срещу яхтклуба, прочете отново бележката и с пружинираща стъпка прекоси улицата до една весела едноетажна дървена постройка, гледаща към пристанището.

Отвътре Историческият музей на Саутпорт миришеше приятно на стари книги и полирани мебели. Беше пълен с най-различни добре запазени антики и бе пуст, ако не се брои една дама на определена възраст — също добре запазена, — която седеше в люлеещ се стол и плетеше дантела.