Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

След кратко колебание Гибс си излезе.

— Какво става, мамка му? — тихо попита Д’Агоста. — Току-що си спечели смъртен враг… Какво те е прихванало?

— Точно така, мамка му — рече Пендъргаст. Ругатнята прозвуча неестествено от устата му. — Ти поиска да се замеся. И съм замесен.

Издърпа доклада от ръцете на Д’Агоста, прелисти го набързо и небрежно го пусна в кошчето до бюрото. После каза:

— Какъв беше онзи шармантен израз, който така обичаш да използваш? Лайна с говна. И без да го чета, мога да ти кажа, че този доклад е точно това, абсолютни лайна с говна, още топли и току-що излезли от нечий гъз.

— Ъ-ъ-ъ… защо?

— Защото знам кой е убиецът. Брат ми. Диоген.

Мъжът, наричащ себе си Албан Лоримър, се изправи на колене и избърса чело с облечената си в ръкавица ръка. Беше задъхан — разчленяването на тяло с такива размери със сравнително малки инструменти беше тежка работа, но той бе в добра форма и усилието му доставяше удоволствие.

Този удар беше най-добрият за момента. Хотелът — „Роял Чешър“ — беше наистина страхотен, с лъскаво великолепно малко фоайе, изпълнено в черно и бяло. То създаваше много интимно чувство, което правеше работата му по-трудна, и в същото време предизвикателството бе по-голямо. Самоличността на хотела беше малко по-трудна за описване в сравнение със самоличностите на предишните два. Може би някакъв представител на аристокрацията, изтънчен продукт на множество поколения, с пари и стил, но без абсолютно никаква нужда от вулгарна показност. Този апартамент на петнайсетия етаж беше наистина стилен.

А и младата жена — беше се погрижил да е млада жена — се бе оказала изключително задоволителна. Беше се борила решително дори и след като беше прерязал гърлото й с ножа. В замяна той беше наградил усилията й, като положи повече грижи и подреди частите на тялото й в подобие на Витрувиевия човек на Леонардо да Винчи, като постави различните органи по посоките на света върху кръга и внимателно намести отличителната част на челото й. Сега пое дълбоко дъх, потопи пръст в прясната кръв, събрала се на локва под тялото, написа кратко послание върху голия корем — гъди-гъди! — след което си избърса пръста в килима.

Запита се дали той се е сетил кой извършва тези убийства. В края на краищата иронията беше тъй възхитителна…

Рязко вдигна глава. Цареше пълна тишина, но въпреки всичко той моментално разбра, че разполага само с една-две секунди. Бързо събра инструментите си, уви ги в кожения вързоп, стана, втурна се от спалнята в дневната и се шмугна в банята, като се скри зад вратата.

Миг по-късно ключалката изщрака и входната врата изскърца. Албан чу приглушените стъпки по килима.

— Манди? — обади се мъжки глас. — Манди, скъпа, тук ли си?

Стъпките се отдалечиха през дневната към спалнята.

Колкото се може по-тихо, Албан се измъкна на пръсти от банята, отвори вратата, излезе в коридора — и след кратко колебание се вмъкна обратно в банята, като отново се скри зад вратата.

— Манди…? О, Господи! — разнесе се внезапен писък откъм спалнята. — Не, не, не!

Чу се тупване, сякаш някой пада на колене, последвано от задавено пъшкане.

— Манди! Манди!!!

Албан чакаше. Воплите от спалнята преминаха първо в истерия, после във викове за помощ.

Вратата на апартамента отново се отвори.

— Охрана! — обади се груб глас. — Какво става тук!

— Жена ми! Убита е!

Покрай банята преминаха още тежки стъпки, последвани от ахване, оживено говорене по радиостанцията и още пронизителни писъци на ужас и изумление от обезумелия съпруг.

Сега вече Албан се измъкна от банята, тихо отиде до вратата, излезе, спря и тихо я затвори. Отиде спокойно до асансьорите и натисна бутона за повикване. Но когато таблото над вратата показа, че асансьорът се изкачва, се дръпна, отиде до края на коридора, отвори вратата на стълбището и слезе два етажа по-долу.

Огледа с усмивка празния коридор и тръгна в обратната посока, към служебния асансьор.

След две минути излизаше от служебния вход на хотела с нахлупена над очите шапка и пъхнати в джобовете на палтото ръце. Закрачи небрежно по Сентръл Парк Запад. Паважът блестеше под лъчите на утринното слънце, а някъде в далечината се разнесе вой на полицейски сирени.

Кори Суонсън стоеше на верандата пред очуканата входна врата на овехтялата къща близнак на ъгъла на Четвърта и Бърч в Западна Куяхога, Пенсилвания — западнало, умиращо предградие на умиращия град Алънтаун. Никой не бе отговорил на множеството й позвънявания и докато оглеждаше задръстената от боклучави двайсетгодишни пикапи пред идентични къщи близнаци улица, Кори осъзна, че това е точно мястото, което си бе представяла като дом на баща й. Мисълта я депресира неимоверно.