Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Дръпнете се! — нареди Гудбоди. После пое дълбоко дъх и духна върху листа. Вдигна се сив гъбовиден облак, който за момент скри архиваря.

— Както казах, намерих известна информация за Уинтур — разнесе се безтелесният глас на Гудбоди. — Бележки в каталозите за новопостъпили материали от времето, когато е било направено дарението. Оказва се, че е бил главен илюстратор на седмичника „Бауъри Илюстрейтид Нюз", издаван през последните десетилетия на деветнайсети век. С това си е изкарвал хляба. Голямата му мечта обаче била да се занимава с живопис. Изглежда, въображението му е било завладяно от долните класи на Манхатън.

Прахта отново се разнесе и Фелдър успя да различи изображението върху листа. Беше картина — маслена, доколкото можеше да прецени, на момче, седнало на предните стъпала на къща от червеникавокафяв пясъчник. В едната си ръка държеше топка, а в другата стик и гледаше право напред с донякъде агресивно изражение.

— А, да — промърмори Гудбоди, като погледна картината.

Фелдър внимателно обърна листа и го остави настрана. Под него имаше друга картина, този път на голям магазин с надпис отгоре „Дърво и камъшит Р&Н Мортенсън“. Четири деца, отново с мрачни физиономии, се бяха облегнали на долния ред прозорци.

Фелдър обърна на следващата. Момче, седнало на нещо като каруца на пивовар. Улицата беше много неравна, пълна с боклуци и изпотрошена керамика. На гърба някой, може би самият Уинтур, беше написал „Кръстовището на Уорт и Бакстър, 1879”.

Следваха още няколко подобни картини, изобразяващи предимно младежи и момичета сред бедняшка манхатънска обстановка. На някои бяха показани работещи мъже или играещи деца. Други бяха по-официални портрети в цял ръст или само главата и раменете.

— Уинтур така и не успял да продаде нито една своя работа — каза Гудбоди. — След смъртта му семейството не искало да се раздели по друг начин с произведенията му и предложило всичко на дружеството. Не сме могли да приемем всички скици и албуми поради недостиг на място, нали разбирате, но сме взели картините. В края на краищата той е бил нюйоркски художник, макар и малко известен.

Фелдър гледаше картина на две момчета, играещи с обръчи пред витрина с надпис „Лепила Купър. На едро. На негови цени“. Не беше изненадан, че Уинтур не е успявал да продава работите си — като цяло те бяха доста посредствени. И това се дължеше не толкова на композицията, колкото на някакво художествено безразличие, липса на живец в лицата и позите.

Обърна на следващия лист — и замръзна като хипнотизиран.

Констанс Грийн се взираше в него. Или по-скоро Констанс Грийн, както е изглеждала на около шестгодишна възраст. Този път Уинтур бе подходил с повече чувство. Картината приличаше на гравюрата „Играещи гамени“, която Фелдър бе видял във вестника — леко нацупените устни и спуснатата коса не можеха да се сбъркат. Само очите бяха различни, абсолютно детски — невинни, може би малко уплашени. Нямаха нищо общо с онези, които се взираха в неговите очи в читалнята на „Маунт Мърси“ тази сутрин.

— Това вече е добро — каза Гудбоди. — Наистина добро. Може би кандидат за изложба?

Забързано, сякаш будейки се от транс, Фелдър обърна листа. Не искаше Гудбоди да забележи колко силно му е подействал портретът — и по някаква смътна причина не му се нравеше идеята картината да се появява в изложба.

Прелисти набързо останалите творби, но нямаше други изображения на Констанс. Нямаше и никакъв кичур коса.

— Знаете ли къде бих могъл да видя повече негови творби, господин Гудбоди? — попита той. — Интересуват ме най-вече албумите и скиците, за които споменахте.

— Нямам представа. В записите ни пише, че семейството му е живяло в Саутпорт, Кънектикът. Може би ще е най-добре да опитате там.

— Ще го направя. — Фелдър стана, леко се олюля и се хвана за един рафт, за да запази равновесие. Портретът определено го беше потресъл. — Много ви благодаря за времето и помощта ви.

Гудбоди грейна.

— Дружеството винаги с радост е помагало на занимаващите се с история на изкуството в проучванията им. А, вече стана девет. Да вървим, ще ви изпратя.

Библиотеката в имението на Ривърсайд Драйв беше студена и тъмна, камината беше пълна с изстинала пепел от неотворена поща. Дългата маса, която обикновено стоеше в ъгъла, беше преместена в средата на помещението и бе затрупана с разпечатки и снимки, някои бяха паднали на пода и бяха стъпкани. Дъбовият панел в единия край беше отворен и се виждаше голям плоскоекранен монитор, на който непрекъснато се въртеше запис на мъж, стоящ във фоайето на хотел.