Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Защо, не може ли тук?

Мълчанието се проточи. Накрая Пендъргаст въздъхна дълбоко и треперливо.

— Без да влизам в подробности, нещата стоят така, че в момента просто съм неспособен да се погрижа за теб. Всъщност съм толкова зает, че мога на практика да се окажа заплаха за сигурността ти. Ако решиш да разчиташ на мен, ще се изложиш на смъртна опасност. Освен това Ню Йорк е единственото място, където има шанс, колкото и малък да е той, да се натъкнеш на тези хора. И така — има ли място, където да отидеш? Мога да ти гарантирам, че ще стигнеш там благополучно и ще имаш достатъчно средства. Като оставим това, ще трябва да се оправяш сама.

Думите му бяха толкова неочаквани, че на Кори й се зави свят. Къде можеше да отиде, по дяволите? Разбира се, майка й още беше в Медисин Крийк, Канзас, но Кори се беше заклела, че по-скоро ще умре, отколкото да стъпи отново в онази дупка.

— Баща ми живее край Алънтаун — рече тя колебливо.

Пендъргаст — изражението му отново бе станало отнесено — кимна.

— Да. Помня, че го спомена. Знаеш ли къде живее?

Кори вече съжаляваше, че е споменала баща си.

— Имам адреса му. Не съм го виждала, откакто заряза майка ми, което прави към петнайсет години.

Пендъргаст се пресегна и натисна един бутон под масичката. След миг Проктър се появи на прага на библиотеката. Дори с патерицата изглеждаше ужасно силен.

Пендъргаст се обърна към него.

— Проктър, обади се на транспортни услуги, ако обичаш. Поръчай им да откарат госпожица Суонсън на посочения от нея адрес край Алънтаун, Пенсилвания. Осигури й също три хиляди долара и нов мобилен телефон.

— Разбира се, сър.

Кори погледна Проктър, после пак Пендъргаст.

— Не мога да повярвам! Нима ми казвате да подвия опашка и да бягам?

— Вече обясних, че е необходимо. Ще си на много по-сигурно място при баща ти, особено като се има предвид, че не си имала наскоро контакти с него. Трябва да изчезнеш поне за месец, може би два. Използвай само пари в брой. Никакви кредитни и дебитни карти. Изхвърли стария си телефон, унищожи картата му и прехвърли ръчно номерата от списъка му в новия. Свържи се с мен… тоест с Проктър, когато решиш да се върнеш.

— Ами ако не искам да оставам при скапания си баща? — кипна Кори.

— Хората, в чиято тайна квартира си нахлула и от които си откраднала уличаващи документи, не бива да се подценяват. Не бива в никакъв случай да те откриват.

— Но… — Това не беше реално. Явно полудяваше. — Ами училището?

— Каква полза има един мъртвец от училище? — хладно рече Пендъргаст.

Кори скочи.

— По дяволите, какво ви става? — Млъкна и се вгледа в него по-внимателно. — Да не сте болен?

— Да.

Чак сега, Кори забеляза потта по челото му. Господи! Наистина беше болен. Това обясняваше много неща. Помъчи се да потисне раздразнението си. Беше преживяла много ужаси през последните няколко седмици и може би Пендъргаст беше прав със съвета си да продължи да се крие.

— Извинете. — Тя седна рязко на стола. — Просто идеята да бягам не ми харесва. Кои са онези хора и какво става, по дяволите?

— Боя се, че тази информация ще те изложи на още по-голяма опасност.

— Нека остана и ви помогна с онова, което ви тормози. — Кори успя да се усмихне. — Навремето бяхме добър екип.

За първи път Пендъргаст сякаш прояви някакви чувства.

— Оценявам жеста — каза тихо. — Наистина го оценявам. Но не се нуждая от помощ. Всъщност в този момент ми е нужно единствено уединение.

Тя сви устни. Беше забравила каква досада може да е Пендъргаст.

— Проктър чака — каза той.

За момент Кори само го гледаше. После, без да каже нито дума, стана, взе раницата и излезе от библиотеката.

След като Кори си тръгна, Пендъргаст остана да седи неподвижно в затъмнената стая и чак когато чу далечния звук на затваряща се врата, стана и отиде до една от книжните полици. Издърпа един особено голям и пожълтял стар том, при което се чу приглушено изщракване. Целият шкаф се плъзна настрани и разкри яка месингова решетка, зад която имаше солидна кленова врата — скритият сервизен асансьор до сутерена на имението. Пендъргаст влезе в кабината, натисна бутона и се спусна долу, след което продължи по дълги тайни коридори до старо стълбище, изсечено в самата скала, което се спускаше на спирала надолу в мрака.

В огромното разхвърляно мазе Пендъргаст продължи през смътно осветени стаички и галерии, наситени с миризмата на вековете, докато не стигна до помещение с дълги маси, отрупани с модерно лабораторно оборудване. Запали осветлението и отиде при устройство, напомнящо на кръстоска между факс и модерен касов апарат. Седна пред машината, включи я и натисна един бутон отстрани. От предната част на устройството излезе широка табла с множество малки къси епруветки. Пендъргаст взе една и я задържа между палеца и показалеца си. После извади от джоба на сакото си ланцет, убоде другия си палец, взе кръвна проба, постави я в епруветката, вкара я в машината, натисна няколко копчета и зачака.