Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Д’Агоста имаше чувството, че полудява. Трябваше да положи усилие, за да се овладее.

— Виж, за Хелън. Знам каква ужасна трагедия…

Тук Пендъргаст го прекъсна. Гласът му бе леден.

— Не споменавай името на Хелън, нито случилото се. Никога повече.

— Ясно. Добре. Няма, но не можеш просто… Така де… — Д’Агоста поклати глава. Думи не му достигаха.

— Спомена, че имаш нужда от помощ в разследване на убийство. Казах ти, че не проявявам интерес. А сега, ако няма друго, мога ли да те помоля да си вървиш?

В отговор Д’Агоста се тръшна на стола и отпусна глава в ръцете си. Може би разследването на убийствата наистина бе нещото, което би помогнало на Пендъргаст да стъпи на крака, макар да се съмняваше. Разтърка лице и вдигна глава.

— Нека поне ти разкажа за случая, става ли?

— Щом се налага.

Д’Агоста постави ръце на коленете си и си пое два пъти дъх.

— Следиш ли пресата?

— Не.

— Нося кратко описание на случая. — Д’Агоста извади дългата три страници справка, която бе отпечатал, и я подаде на Пендъргаст. Агентът я взе и я прегледа отгоре-отгоре, с безучастен поглед и безразлична физиономия. Но не му я върна веднага, а продължи да я гледа, като прелистваше страниците. Не след дълго се върна на първата и зачете отново, този път по-внимателно.

Когато вдигна глава, на Д'Агоста му се стори, че зърва в очите му някакъв проблясък. Не, май беше игра на въображението.

— Ъ-ъ-ъ, реших, че случаят е по твоята част. Прикачиха ни специален агент от Отдела за поведенчески анализ. Един тип на име Гибс. Конрад Гибс. Познаваш ли го?

Пендъргаст бавно поклати глава.

— Той има куп теории. Всичките до една много основателни. Но този случай… ами, стори ми се стъкмен специално за теб. Имам папка с предварителните анализи на местопрестъпленията, лабораторни доклади, аутопсии, патологии, ДНК и всичко останало.

Д’Агоста извади папката от куфарчето си и я повдигна въпросително, но понеже Пендъргаст не реагира, я остави на масичката.

— Мога ли да разчитам на помощта ти? Дори да става въпрос за неофициално мнение?

— Съжалявам, че няма да имам време да прегледам материалите, преди да замина.

— Да заминеш ли? Къде отиваш?

Пендъргаст се изправи тежко. Черният халат го обвиваше като саван. Онази искрица, която Д’Агоста бе видял в очите му, със сигурност бе плод на надеждите му — погледът на Пендъргаст беше абсолютно безизразен и притъпен.

Агентът протегна ръка. Беше студена и отпусната като на мъртвец. Но после неочаквано стисна ръката на Д’Агоста и с много по-топъл, макар и напрегнат глас, рече:

— Сбогом, скъпи ми Винсънт.

Пендъргаст затвори вратата. Понечи да влезе навътре в апартамента, но спря и се обърна колебливо. На лицето му бе изписан вътрешен смут. Накрая като че ли взе решение. Отиде до масата, взе дебелата папка, отвори я и зачете.

Накрая остави папката и дълго седя неподвижно. А после устните му се раздвижиха и произнесоха една-единствена дума.

— Диоген.

Подобният на сребрист призрак ролс-ройс модел 1959 г. се носеше с мъркане в северната част на Ривърсайд Драйв и светлините на уличните лампи и автомобилните фарове се отразяваха от полираните му повърхности. След като мина 137-а, ролсът намали и зави по една алея зад висока ограда от ковано желязо с отворена порта. Продължи между оголени ясени и храсти и спря под портика на голямо имение, чиято фасада от тухли и мрамор се издигаше на четири етажа в сумрака, увенчана с мансарди и назъбен парапет. В небето проблесна светкавица, последвана от грохот на гръм. Над Хъдсън повя студен вятър. Беше едва шест вечерта, но в началото на декември Ню Йорк вече бе под покрова на нощта.

Агент Пендъргаст слезе от колата. На слабата светлина лицето му бе бледо като платно и въпреки студа по него бяха избили капчици пот. Докато се изкачваше по стъпалата към дъбовата врата между колоните, нещо зашумоля в храстите покрай алеята. Той се обърна и видя Кори Суонсън да изплува от мрака. Изглеждаше невъобразимо мръсна, дрехите й бяха измачкани и кални, косата сплъстена, лицето цялото в мърляви петна. На рамото й висеше вехта окъсана раница. Тя се огледа като плашливо жребче и се втурна към него.

— Агент Пендъргаст! — прошепна Кори. — Къде бяхте? Измръзна ми задникът да ви чакам! От дни се спотайвам тук. Загазила съм.

Без да чака повече обяснения, Пендъргаст отключи и я въведе вътре.

Затвори тежката врата, щракна ключа и лампите осветиха преддверие с бляскав мраморен под и покрити с тъмно кадифе стени. Пендъргаст поведе Кори през дълго подобно на менза помещение с релефна готическа украса към голямата приемна с високи стъклени витрини. Проктър, шофьорът на Пендъргаст, стоеше сковано в халат, опрян на патерица, явно изненадан от появата им.