Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Когато бе видяла пълния с писма и пакети гардероб, Кори бе предположила — всъщност беше се надявала, — че обяснението ще е точно такова. Но последното изобщо не й беше хрумвало — че през цялото време, когато бе чакала вест от татко си, той е чакал вест от нея.

— Тя каза, че си отказал да плащаш издръжка, че си се хванал с някаква друга жена, че не можеш да се задържиш на работа и само киснеш по баровете.

— Нищо от това не е истина, Кори, или поне… — Той се изчерви. — Наистина прекарвах доста време по баровете. И имаше… жени. Но вече девет години съм чист и трезвен. И се опитвах да плащам издръжка, когато можех. Честно. Понякога се лишавах от залъка си, за да й изпратя чека.

Кори поклати глава. Разбира се , че нещата, които й бе наговорила майка й през годините, не бяха истина. Как може да е била толкова наивна, че да й повярва — да повярва на лъжливата си, огорчена, алкохолизирана майка? Изведнъж се почувства ужасна глупачка.

И виновна — за това, че петнайсет години си е мислила лоши неща за баща си.

И в същото време основното чувство бе на облекчение.

— Съжалявам — рече тя.

— За какво?

— Че не съм осъзнавала всичко това. Че съм била… толкова пасивна.

— Та ти беше просто хлапе. Не си го знаела.

— На двайсет и две съм. Отдавна трябваше да се сетя.

Той махна с ръка.

— Минало бешело.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Никога не съм бил добър в речите и изразите. Но въпреки това живея според една философия, при това добра.

— И каква по-точно?

— Прощавай всичко на всеки.

Кори не беше сигурна, че би прегърнала подобна философия. Никак даже.

Джак си допи кафето, стана и взе чайника.

— Още?

— С удоволствие.

Той наля отново и седна.

— Кори, искам да ти разкажа за така наречения банков обир. Изиграл ме е някой от работата ми, но не зная кой. Сигурен съм, че е свързано с измамите им при продажбите и с допълнителното скубане на клиенти. Така трупат парите си, нали разбираш — с плащанията. Проблемът е, че всички го правят. С изключение на един — Чарли, единственият свестен там.

— Но ти си избягал — повтори тя.

— Знам. Винаги съм постъпвал глупаво и импулсивно. Реших, че мога да се скрия на това място, докато разбера каква е истината. Но тук нямам дори телефон, а трябваше да изхвърля мобилния си, за да не ме проследят по него. Така че няма как да разследвам нещата — а бягството само ме уличава като виновник. В безизходица съм.

Кори го погледна. Искаше й се да му повярва.

— Аз обаче не съм в безизходица — рече тя. — Мога да проуча нещата.

— Я стига — разсмя се той. — Ти? Та ти си нямаш ни най-малка представа какво е да си детектив.

— Нима? За твое сведение, уча криминалистика в Джон Джей Колидж, пълна отличничка съм, а в Медисин Крийк работех като асистент на един от най-добрите агенти на ФБР по случай със сериен убиец.

Джак се опули.

— О, не! Собствената ми дъщеря… ченге ?

Мъжът се появи на входа на офис клетката на Маделин Тийл толкова ненадейно, че тя буквално подскочи. Човекът изглеждаше много странно — облечен в черно, с бледо лице и сиви очи, излъчващ напрежение, граничещо с тревожна възбуда.

— Господи, ама че ме стреснахте! — каза тя и постави ръка върху щедрата си гръд. — С какво мога да ви помогна?

— Дойдох за доктор Хефлър.

Това определено беше странен начин на изразяване — мъжът наистина доста приличаше на самия дявол, но гласът му беше мелодичен, с очарователен южняшки акцент. Самата тя беше от Средния запад и различните нюйоркски акценти продължаваха да й стържат по нервите.

— Имате ли записана среща? — попита тя.

— Двамата с доктор Хефлър сме стари приятелчета.

„Стари приятелчета“. Нещо в начина, по който го каза, не звучеше наред. Никой не използваше думата „приятелче“, за да опише д-р Уейн Хефлър, който според самата Тийл беше надут псевдоаристократичен и високомерен глупак. Беше се сблъсквала с предостатъчно Хефлъровци през дългата си кариера, но този определено беше най-лошият — от онези, чието най-голямо удоволствие е да преглеждат работата на подчинените си с единствената цел да намерят някакъв пропуск и да го покажат на колкото се може повече хора. А в същото време пренебрегваше собствената си работа и оставяше другите да го потулват, знаейки, че те ще операт пешкира, ако нещо се издъни.

— А вашето име, сър?

— Специален агент Пендъргаст.

— О. Като от ФБР?

На лицето на специалния агент се появи бегла смущаваща усмивка. Мраморната му ръка бръкна в джоба на черното вълнено сако, извади портфейл и го отвори, за да покаже значката и личната карта, след което внимателно го затвори и го прибра. С тръпка, която не можеше да се нарече неприятна, Маделин Тийл натисна бутона на интеркома и вдигна слушалката.