Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Nein! — изкрещя той и се замята. — Nein, nein, nein, nein…!

Фишер поклати неодобрително глава и погледна Пендъргаст.

— Егон не изпълни изричните инструкции да бъде до вас през цялото време. Тук не виждаме смисъл да награждаваме прегрешенията, хер Пендъргаст.

Бергер кимна на стража. Войникът остави оръжието си, сграбчи Егон за косата с едната си ръка и брадичката му с другата и грубо изви главата му назад. Бергер приближи и леко опипа с върха на иглата различни места по мекото под брадичката. После си избра място и заби бавно и прецизно иглата чак в мекото небце на Егон, като я вкара до самия край. И натисна буталото.

Егон се замята истерично. Изкрещя — или по-скоро се опита да изкрещи, но войникът държеше устата му затворена и между стиснатите му зъби се разнесе изпълнено с ужас гъргорене.

Бергер и войникът отстъпиха назад. Егон се отпусна задъхан и изскимтя. После цялото му тяло се вцепени. Вените на врата му започнаха да се издуват и мрежата им бързо се разшири подобно на потоци, намерили нови корита на непознат терен. Плъзнаха по лицето му и надолу по ръцете, като пулсираха видимо. Егон започна да опъва веригата, като издаваше странни гъргорещи звуци. Спазмите му се засилваха все повече, лицето му стана лилаво — а после от носа, ушите и устата му изригна кръв и той се отпусна безжизнено.

Това бе най-ужасната екзекуция, която Пендъргаст бе виждал.

Със странно изискани движения Бергер прибра спринцовката и шишенцето в чантата си. Фишер дори не си беше направил труда да наблюдава убийството. Албан обаче бе гледал и синьо-виолетовите му очи бяха проблеснали от интерес.

Фишер се обърна към Пендъргаст.

— Както казах, останахме впечатлени от онова, което направихте с Vergeltung. Благодарение на действията ви обаче ние изгубихме доста добри хора. След като бета-тестът вече е завършен, нямаме повече нужда от вас. Всъщност вие сте нежелан елемент, който трябва да бъде елиминиран. Но преди Бергер да продължи с работата си, може би ще искате да направите някакво последно наблюдение или да зададете въпрос?

Пендъргаст остана неподвижен, прикован към стената от тежките вериги.

— Имам да кажа нещо на Албан.

Фишер направи жест с ръка, сякаш искаше да каже „Моля, заповядайте“.

Пендъргаст се обърна към Албан.

— Аз съм твоят баща. — Прости думи, изречени бавно, но натоварени със смисъл. — А Хелън Естерхази беше твоя майка. — Кимна към Фишер. — Убита от този човек.

Последва дълго мълчание. После Фишер се обърна към Албан и заговори със снизходителен, почти бащински тон.

— Албан, искаш ли да отговориш с нещо на това? Сега е подходящият момент.

— Татко — с висок, ясен глас каза Албан, гледаше Пендъргаст в очите. — Да не би да се опитваш да провокираш у мен някакво тесногръдо семейно чувство? Ти и Хелън Естерхази просто сте дарители на сперма и яйцеклетка. Аз съм създаден от други.

— Докато твоят близнак, брат ти, работи като роб на полето?

— Той е продуктивен член на обществото. Аз се радвам за него. Всеки е на мястото си.

— И смяташ, че си по-добър от него.

— Разбира се , че съм по-добър. Всеки тук е създаден за своето място и го знае от самото начало. Това е върховният обществен строй. Видя Нова Годои. Няма престъпления. Не страдаме от депресии, от душевни заболявания, не се пристрастяваме към наркотици. Нямаме никакви социални проблеми.

— И се издържате от натъпкани в концлагер роби.

— Думите ти са плод на невежество. Те имат своята цел. Разполагат с всичко, което искат — естествено, с това изключение, че не можем да им позволим да се възпроизвеждат. Някои хора просто са по-добри от другите.

— А ти, като най-добрия от всички, си Übermensch. Свръхчовек. Върховният нацистки идеал.

— Приемам с гордост това определение. Свръхчовекът е идеалното човешко същество, съзидателен и силен, над дребнавите представи за добро и зло.

— Благодаря, Албан — каза Фишер. — Изключително красноречиво казано.

— Свръхчовекът — повтори Пендъргаст. — Кажи ми, какво представлява Kopenhagener Fenster? Копенхагенският прозорец?

Албан и Фишер се спогледаха, явно изненадани, а може би и разтревожени от въпроса. И двамата обаче бързо се окопитиха.

— Нещо, за което ще си останете в неведение и в гроба — побърза да отговори Фишер. — А сега auf Wiedersechen.

В помещението се възцари тишина. Лицето на Пендъргаст бе бледо като мрамор. Той бавно сведе глава и раменете му се отпуснаха — самото въплъщение на отчаянието и примирението.