Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

Докато тя обмисляше това, на досадника като че ли му хрумна идея. Той се надигна, затършува в джобовете на безформения си панталон и извади пачка бразилски реали. После се наведе към секретарката.

— Вземете — каза с театрален шепот, който госпожа Ваксман чу идеално. — Джебчията не се добра до тези. Дайте двайсет реала на онзи, който обработва формулярите. Може би това ще смаже колелата на прогреса.

Щом го чуха, останалите служители вдигнаха глави.

— Не мога да го направя, сър — бързо отвърна секретарката и се намръщи.

— Не са достатъчно, а? Добре, знам я тази игра. — Мъжът прерови смачканите банкноти и извади още една. — Ето. Петдесет реала. Дайте му ги.

Жената отново поклати глава, този път по-съчувствено.

— Никакви подкупи.

— Никакви подкупи ли? Майтапите ли се? Това е Бразилия, нали? Не съм се родил вчера, госпожо.

— В полицията на Алсдорф не се вземат никакви подкупи, сър — каза му жената с твърд официален тон, в който ясно се долавяше гордост. — Полковникът не допуска подобни неща.

— Полковник? — с доста скептицизъм повтори туристът. — Какъв полковник?

— Полковник Суза.

— Не вярвам — заяви туристът. — Какво, повече реали ли искате? Смятате да ги разделите със служителя, нали? — И се изсмя. — Бива си ви, няма що.

— Сър, приберете парите си. — Секретарката като че ли най-сетне беше стигнала границите на търпението си. — Вижте, ще ви пусна да чакате във външния офис. Обещавате ли да пазите тишина, докато ви извикат?

Туристът я изгледа подозрително.

— А ще ме приемат ли по-бързо?

— Възможно е.

Мъжът сви рамене.

— Добре. Водете.

Той стана и секретарката го поведе покрай работните места към вратата в дъното. Възцари се блажена тишина. Госпожа Ваксман най-сетне стана и без дори да си направи труда да се обади на когото и да било, излезе и се заоглежда за такси, което да откара нея и съпруга й колкото се може по-бързо извън Алсдорф.

Туристът с ризата на цветя и безформения ленен панталон изчака секретарката да излезе и след като стъпките й се отдалечиха, тихо отиде до вратата, хвана дръжката и леко я дръпна, докато почти не я затвори. След това се обърна и огледа офиса. В него имаше една-единствена маса с четири стола. Покрай три от стените бяха наредени шкафове за папки. Докато погледът му се плъзгаше по тях, на лицето му се появи едва забележима усмивка.

Серия смъртни случаи. Шеф на полицията, който не взема подкупи. Това се оказваше наистина обещаващо.

— Отлично — каза мъжът с мелодичен южняшки акцент, много по-различен от онзи, който бе използвал в чакалнята. — Направо отлично.

Във Vila Germanica, празничното, ярко боядисано сърце на Немското село в центъра на Блуменау, туристите можеха да намерят изобилие от закрити бирарии, открити бирарии и таверни. Повечето заведения бяха весели, пълни с гуляещи гости и уж германски момичета в крещящи костюми, проправящи си път между масите с множество еднолитрови халби в ръце. Една-две от пивниците обаче бяха по-тихи и обслужваха предимно местните; макар да бяха със забележително автентична архитектура и интериор, отвътре те бяха по-мрачни, лишени от трескавата празнична атмосфера на съседите.

Едно такова място бе „Хофгартен". Отвътре заведението бе с нисък таван от дебели издялани на ръка греди, които минаваха малко над главите на вечерните посетители. Стените се украсяваха от поставени в рамки гравюри на немски замъци, а менюто бе написано с тебешир на черни дъски. С всяко поръчано ястие вървеше безплатна баварска бира. Покрай двете страни на острова в средата минаваше дълъг бар, но повечето посетители предпочитаха дълбоките дървени сепарета покрай стените на таверната.

В едно от сепаретата седеше мъж и четеше местен вестник. Беше дребен и с широки гърди, силни ръце и глава, която изглеждаше малка за тялото му. Лицето му бе гладко обръснато, косата — намазана с брилянтин, и макар да бяха бразилски, а не немски, чертите му бяха фини, с високи скули и орлов нос. Мъжът пиеше бира и пушеше къса тънка пурета.

Хвърли поглед над вестника и видя, че в сепарето срещу него седи някакъв мъж. Движенията му бяха толкова бързи и безшумни, че непознатият вече се беше настанил удобно, когато пушещият го забеляза.

— Boa tarde [25] Добър ден. (порт.) — Б. пр. — поздрави непознатият.

Мъжът с пуретата не отговорила само изгледа новодошлия с едва доловимо любопитство.

— Може ли да говорим на английски? — продължи непознатият. — Уви, португалският ми не става почти за нищо.