Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Абсолютно ли си сигурна , че баща ти не е обрал банката?

— Не е! — Кори настръхна. — Сигурна съм, по дяволите!

— Ясно, добре. Вярвам ти.

Умълчаха се.

— Може да опитаме да им заложим капан — каза Кори.

— И аз си мислех нещо от този род. — Фут допи кафето си, махна отново на сервитьорката и посочи чашата си. — Знаеш ли, можем да постигнем повече от това само да изчистим името на баща ти. Нищо не ни пречи да разбием цялата схема, докато го правим.

— Как?

Фут се замисли за момент.

— Ще пуснем мним купувач. С бръмбар. Ще се погрижим Рико лично да поеме продажбата. След това ще предадем записа на полицията и те ще започнат разследване. Случи ли се това, ченгетата ще са много по-склонни да приемат, че са скроили номер на татко ти.

Кори се сети за лекциите в „Джон Джей“.

— Бръмбар? Забранено е, ако няма съдебно разпореждане. Ченгетата няма да си мръднат пръста.

— Ами алибито на баща ти? Къде е бил той по време на обира?

Кори се изчерви.

— Изобщо не съм го питала за това. Не ми се стори… правилно.

— Сигурно си мисли, че алибито му е слабо, иначе нямаше да побегне. Може пък да греши. Ако мобилният му телефон е бил включен, биха могли да проследят местоположението му. Възможно е някой да е видял него или колата му. Може да е използвал кредитната си карта около часа на обира. Или да е бил онлайн в дома си. В наши дни има безброй начини да определиш местоположението на човек във всеки един момент. Джак може да разполага с желязно алиби, без дори да го подозира.

Кори се замисли. В казаното от Фут имаше резон.

— Има ли някакъв начин да се свържеш с баща си? — попита Фут.

— Не. Трябва да ида там, където е.

— Имам кола. Можем да идем заедно.

Кори го погледна. Фут беше достатъчно искрен млад мъж. Но тя не искаше да разкрива на никого къде е баща й, дори на него.

— Благодаря, но по-добре не. Утре ще си взема почивен ден и ще ида при него. После ще ти се обадя.

— Става. Между другото, имам приятел, който със сигурност ще се съгласи да си сложи бръмбар и да изобличи кучите синове. Той е професионален актьор и обожава подобни номера. Ще уредя нещата. Може и да си права, възможно е ченгетата да не могат да действат въз основата на такъв сигнал, но е повече от сигурно, че ще привлечем вниманието им. А ако прокурорът чуе записа, той може да издейства съдебно разпореждане.

— Благодаря.

— Хей, виж, Джак ми харесва. Искам да му помогна. Но не съм някакъв рицар в бляскава броня, да знаеш. Правя го и за себе си. Отърваването от онези лъжци ще ми осигури повече клиенти. Може дори да отворя собствена автокъща. — Той се усмихна. — Но ти трябва да разбереш къде е бил баща ти по време на обира и да ми се обадиш. Обзалагам се, че има начин да се докаже, че не е извършителят.

Пенелопе Ваксман седеше сковано на неудобния стол с права облегалка в чакалнята на Военната полиция в Алсдорф, Бразилия. Помещението беше голямо, боядисано в жълто, с отворени за приятния ветрец прозорци, снимка на президента на едната стена и, както беше при повечето официални места в Бразилия, с разпятие на другата. Нисък дървен парапет с портичка минаваше през средата и отделяше чакалнята от служителите в участъка, които трескаво попълваха формуляри или пишеха на компютрите. От време на време някой полицай, облечен в синя риза и с червена барета, пресичаше помещението и изчезваше зад вратата в дъното.

Госпожа Ваксман въздъхна и се размърда неспокойно. Живееше в страната вече от две години, в хубав тристаен апартамент в столицата Бразилия — съпругът й беше износител на текстил, — но така и не бе свикнала с мудното темпо, с което се движеше администрацията. Чакаше вече повече от половин час и досега дори не бе имала възможност да подаде съобщението. Единственият начин да задвижиш нещата тук май бе да размахаш пачка пари, но тя бе горда жена и нямаше намерение да прибягва до подобни средства. Погледна си часовника — почти три следобед. Защо се бавеха толкова, за бога? В чакалнята имаше само още един човек — онзи, шумният.

Вината всъщност бе на съпруга й. Беше чул, че градчето Блуменау в южния щат Санта Катарина е почти идеална реплика на стар баварски град, и я бе замъкнал от столицата на дълга ваканция през уикенда. И тя трябваше да признае, че Блуменау бе забележително място. Наистина приличаше точно на германски град, цъфнал не другаде, а насред тропическите джунгли и планини на Бразилия — с бирариите, боядисаните в ярки цветове магазини, сгради с бяла мазилка и тъмно дърво, със старинни готически постройки, чиито покрити с плочи покриви, някои от които имаха по три реда тавански прозорци, бяха големи като фасадите под тях. И повечето жители на града бяха руси, синеоки и с розови бузи. По улиците се говореше повече немски, отколкото португалски. Госпожа Ваксман, която много се гордееше със собствения си германски произход, беше като омагьосана.