Линкольн Чайлд - По пътя на отмъщението. Два гроба

— Нищо толкова очевидно. Нещо по-фино, но може би още по-могъщо.

Пендъргаст за момент се замисли.

— Сдобих се с някои стари документи, взети от нацистка тайна квартира в Горен Ист Сайд. Отнасят се за фамилията Естерхази и в тях се споменава нещо, известно като Kopenhagener Fenster.

— Копенхагенски прозорец — преведе Констанс.

— Да. Документите го споменават често, но никъде не дават обяснение. Изглежда, е свързано с манипулирането на гените, квантовата механика или може би с някаква комбинация на двете. Ясно е обаче, че учените, работещи върху Копенхагенския прозорец, са вярвали, че той е много обещаващ за бъдещето на господарската раса. Може би е свързан със силата, за която говориш.

Констанс не отговори. Пендъргаст сви и отпусна юмруци в настъпилата тишина.

— Ще последвам съвета ти. — Погледна си часовника. — Мога да стигна в Бразилия за вечеря. Ще приключа това по един или друг начин.

— Много внимавай. И не забравяй какво ти казах — понякога насилието е единственият отговор.

Той се поклони, после спря блестящите си сребристи очи върху нея.

— Трябва да знаеш едно — ако не успея да върна Тристрам жив и здрав, повече няма да ме видиш. Ще трябва да се оправяш сама.

Отнесеното й, почти пророческо изражение изчезна и тя леко се изчерви. Един дълъг момент двамата просто се гледаха над масата. Накрая Констанс вдигна ръка и погали Пендъргаст по бузата.

— В такъв случай ти казвам евентуално сбогом — рече тя.

Пендъргаст пое ръката й и я стисна нежно. После стана да си върви.

— Чакай — спря го Констанс.

Пендъргаст се обърна. Констанс се изчерви още повече и сведе глава, избягвайки да го поглежда в очите.

— Мой скъпи пазителю — рече тя толкова тихо, че едва се чуваше. — Надявам се… Надявам се да намериш покой.

Кори стоеше пред автокъщата.

Беше три часът, нощта бе тъмна като грях, температурата беше паднала до десет под нулата. Гадните натриеви лампи осветяваха редиците паркирани коли с болнава жълта светлина, под която скрежът по предните стъкла проблясваше. На Кори не й бяха дали ключове от автокъщата, но тя бе успяла да отмъкне ключовете на Милър, когато ги остави без надзор — а това се случваше често. Бесен, Милър ги беше търсил къде ли не, като ругаеше, риташе кошчета за боклук и като цяло се проявяваше като пълен задник, какъвто си беше.

Кори беше посветила много проучвания — и мислене — върху схемата, с която така се гордееха дилърите. Оказа се, че практиката е доста честа и е известна като кредитна измама. Милър беше прав, когато каза, че схемата се използва широко от автокъщите и рядко се преследва. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече разбираше, че единствените, които могат да бъдат заплашени от едно разкриване на далаверата, са не дилърите, а собствениците. Иначе казано, Рико-старши и Рико-младши. Ако баща й беше изпълнил заканата си да вдигне тревога, те единствени щяха да го отнесат.

Кори реши да насочи вниманието си към бащата и сина.

Като стоеше извън ярката светлина, тя обиколи автокъщата и се приближи до сградата отзад, където се намираха служебните помещения и сервизът. Тук също имаше осветление, но мястото бе скрито от пътя; зад автокъщата имаше само големи поля, засети с царевица, от която сега бяха останали само сухи стебла.

Кори се втурна през осветения район, стигна до постройката, сложи си латексови ръкавици и зачака. Автокъщата беше празна, без никаква следа от нощен пазач или частна охрана.

Или поне не такива, които да се виждат.

Кори се промъкна до страничния вход на шоурума. Опита ключовете, намери правилния и влезе.

А сега — да не позволи на алармата да се включи.

През деня беше разучила мястото и бе забелязала панелите на алармата до всяка врата. Следобед „случайно“ се облегна на един от тях, натисна червения бутон и задейства алармата, при което Милър се втурна и вкара изключващия код. Естествено, тя не пропусна да го запомни. Сега, докато предупредителната лампичка примигваше и екранът отброяваше оставащите секунди, вкара комбинацията. Лампичката светна в зелено.

Дебелото стъкло на салона пропускаше предостатъчно светлина от паркинга — даже прекалено много. Като се придържаше към сенките, Кори се промъкна до съседните офиси, където двамата Рико деляха една секретарка в преддверието.

Вратата дори не беше заключена.

Тя се вмъкна вътре и се насочи към кабинета на Рико-старши. Задната стена беше заета от редица шкафове за папки от имитация на дърво. Кори извади малката щанга, която бе донесла, вкара я в процепа на горното чекмедже и натисна. То се отвори рязко с пукота на пластмаса и евтин метал.