Энтони Горовиц - Мозайка от убийства

— Исках да помогна.

— Разбира се. Но брат ви вече е бил на сушата. Баща ви каза, че е бил на брега. Защо сте решили да се измокрите в студената вода?

Робърт се намръщи.

— Не знам какво искате да ви кажа, Пит. Тогава бях на четиринайсет години. Дори не си спомням какво точно се случи. Мислех само за Том и за това, че искам да го извадя от водата. В главата ми нямаше нищо друго.

— Не, Робърт. Според мен е имало. Според мен си искал да прикриеш факта, че самият ти вече си бил мокър.

Цялата стая сякаш застина на мястото си, все едно бяха в кадър от филмова лента, заседнала в прожекционния апарат. Дори навън, на улицата, не помръдваше нищо.

— Защо да го прави? — попита Джой.

Гласът й леко потреперваше.

— Защото едва преди няколко минути се е борил с брат си до езерото. И е убил брат си, като го е удавил.

— Това не е вярно!

Очите на Робърт пламнаха. Фрейзър за миг си помисли, че той ще скочи от мястото си, и се приготви да се притече на помощ на Тип, ако се наложи.

— Голяма част от нещата, които казвам сега, се основават на логически предположения — отговори Тип. — Можете да бъдете сигурни, че не ви държа изцяло отговорен за едно престъпление, което сте извършили като дете. Но нека да разгледаме онова, с което разполагаме. Брат ви, а не вие, получава куче като подарък. Кучето намира смъртта си при ужасни обстоятелства. Двамата с брат ви издирвате къс злато. Намира го той, а не вие.

И този път той си понася наказанието за това. Баща ви ми каза, че двамата с Том често сте се карали. Той се е тревожил заради вас — заради настроенията ви и това, че често сте излизали сам на продължителни разходки, дори в най-ранна възраст. Но той не е виждал онова, което е видяла майка ви — факта, че още от раждането — онова трудно раждане — у вас е имало нещо сбъркано, заради което сте били способен на убийство.

Този път беше ред на Джой да възрази:

— Не, господин Тип! Не говорете така за Робърт. Робърт изобщо не е такъв.

— Робърт е точно такъв, госпожице Сандърлинг. Самата вие ми казахте, че му е било трудно в училище. Не се е сприятелявал лесно. Другите деца не са му се доверявали. Може би са забелязвали, че нещо у него не е съвсем наред. А в единствения случай, в който е напуснал дома си — когато е заминал да работи в Бристъл — той се е замесил в сбиване, в резултат на което е бил арестуван и е прекарал една нощ зад решетките.

— Онзи човек, с когото се е сбил, е бил със строшена челюст и три счупени ребра — обади се Чъб.

Очевидно беше проверил този факт в архивите на полицията.

— Според мен Мери Блекистън е била съвсем наясно с природата на по-големия си син — продължи Тип. — И простата истина е тази, че тя не го е предпазвала от външния свят. Точно обратното, тя е предпазвала света от него. Тя е знаела или е подозирала какво се е случило с кучето Бела. Защо иначе ще запази нашийника? Тя е видяла какво се е случило на езерото. Да. Седнала на масата си за шиене в онази стая, тя е видяла с очите си как Робърт е убил Том — от яд, че малкият му брат е открил златото, а не той. И от този ден е издигнала стена около него. Матю Блекистън се изрази точно по този начин. Тя не му е позволявала да се доближи до Робърт. Но той не знаеше истинската причина за това. А именно, че тя не е искала той да разбере истината за него.

И сега вече можем да си обясним причината за нейната враждебност по отношение на вашия брак, госпожице Сандърлинг. И в този случай, притесненията й не са били свързани с въпроса дали вие сте подходяща за съпруга. Не, тя е била наясно с истинската природа на сина си — и е била твърдо решена да не позволи той да стане съпруг и баща. Колкото до брат ви, който страда от синдрома на Даун, вие вече напълно разбирате какво е имала предвид. Онова, което е записала в дневника си, е от особена важност. „А аз не можех да спра да мисля за тази ужасна зараза в нейното семейство.“ Боя се, че както Джеймс Фрейзър, така и полицейски инспектор Чъб са разтълкували написаното погрешно. Заразата, която има предвид тя, е била лудостта на собствения й син. И тя се е страхувала, че в някой бъдещ ден тя може да се предаде и на потомството на госпожица Сандърлинг, ако този брак бъде допуснат.

— Аз си тръгвам! — заяви Робърт Блекистън, като скочи на крака. — Не съм длъжен да слушам повече тези глупости.

— Никъде няма да ходиш — каза му Чъб. — От другата страна на тази врата стоят още двама мъже, така че няма да си тръгнеш оттук, докато Тип не приключи.

Робърт трескаво се огледа.