Ларс Кеплер - Свидетел на огъня

— Щом Шеле казва, че вагонът е тук, значи е така, но мога да ида и да хвърля едно око, ако е въпрос на живот и смърт и честта на родината.

— Всъщност е точно така — глухо отговаря Юна.

— В колата ли сте? — пита Дик.

— Да.

— И идвате насам, нали?

Юна чува по телефона как мъжът слиза по една метална стълба. Голяма, тежка порта изскърцва и мъжът е леко запъхтян, когато отново заговаря в слушалката.

— Сега съм долу в тунела — още ли сте на линията?

— Да.

— Тук са, във всеки случай, „Микаела“ и „Мария“. „Дениз“ би трябвало да е в някой от тези ъгли.

Юна чува как крачките на мъжа ехтят, докато самият той кара толкова бързо, колкото може, по моста Сентралбрун. Мисли си за периодите в живота на Вики, когато е била бегълка. Все някъде е спяла, все някъде се е чувствала на сигурно място.

— Виждате ли вагона? — пита той.

— Не, това беше „Елинор“… и там „Силвия“… Дори осветлението не работи като хората.

Юна чува звънтене под краката на мъжа, докато той продължава да слиза в един тунел под равната индустриална зона.

— Отдавна не съм слизал тук — казва човекът запъхтяно. — Ще светна с джобното фенерче… Най-накрая, разбира се… „Дениз“, ръждясал и прилича на…

— Сигурен ли сте?

— Мога да отида и да го снимам, ако искате… Но какво е това, по дяволите? Тук има хора, вътре има хора, във…

— Тихо — бързо нарежда Юна.

— Във вагона има някой — прошепва мъжът.

— Стойте настрана — казва Юна.

— Залостили са вратата с газов флакон.

Чува се високо пращене, мъжът върви с широки крачки и диша запъхтяно.

— Имаше… видях хора вътре във вагона — отново прошепва възрастният човек по телефона.

Юна си помисля, че вероятно не е Вики, тъй като ключът и плочката не са у нея.

Изведнъж Юна чува високи писъци по телефона, отдалечени, ала ясни.

— Една жена пищи там вътре — прошепва монтьорът. — Изглежда съвсем обезумяла.

— Просто пак излезте — казва Юна.

Чуват се стъпките и запъхтяното дишане на мъжа. Виковете отново прокънтяват, ала този път са по-слаби.

— Какво видяхте? — пита Юна.

— Вратата беше блокирана с голям флакон газ за заваряване.

— Видяхте ли някого?

— По прозорците имаше графити, но видях един по-голям и един по-малък човек, може и още да имаше, не знам.

— Сигурен ли сте в това? — пита Юна Лина.

— Държим тунелите заключени, но ако човек си го навие на пръста… Ясно е, че може да се вмъкне — изпъшква мъжът.

— Чуйте ме добре… Аз съм криминален инспектор и единственото, което искам, е да се махнете оттам и да чакате отвън, докато дойде полицията.

Черен полицейски камион профучава с висока скорост през портите на „Метротехника“ в Йоханесхув. Разхвърчава се сух чакъл и облак прах се понася към оградата. Камионът завива и спира пред зелена метална порта.

След разговора с Дик Юна бе позвънил на областния началник на полицията и бе обяснил, че не би могло да се изключи възникването на ситуация с вземане на заложници.

Националният специализиран отряд е специално обучено подразделение на Националната полиция. Главната му задача е да се бори с терористични атаки, но би могъл да участва и в изпълнението на особено сложни задачи.

Петимата полицаи, които излизат от камиона, са изнервени и в изгарящо очакване. Те са солидно екипирани с кубинки, тъмносини гащеризони, бронежилетки, шлемове, защитни очила и ръкавици.

Юна отива да посрещне групата и разбира, че са получили разрешение да използват бойно оръжие — трима от тях носят нефритенозелени автомати с колиматорни прицели марка „Хеклер и Кох“.

Оръжията не са специализирани, но са леки и могат да изпразнят пълнителя си за по-малко от три секунди.

Другите двама мъже от групата са въоръжени със снайперистки винтовки.

Юна бързо се ръкува с ръководителя на отряда, лекаря на групата и още трима души, преди да обясни, че по негова преценка ситуацията е крайно спешна:

— Искам да влезем направо, колкото се може по-бързо, но тъй като не знам доколко сте ориентирани в ситуацията, трябва да подчертая, че нямаме с положителност идентификация на Вики Бенет и Данте Абрахамсон.

Преди пристигането на спецотряда Юна бе разпитал Дик Янсон и го бе накарал да отбележи разположението на различните вагони върху подробна карта на района.

Млад мъж, до чиито крака е сложена чанта със снайперистка винтовка 90, му подава ръка.

— Смятаме ли, че е въоръжена? — пита снайперистът.

— Предполага се, че едва ли е с огнестрелно оръжие — отговаря Юна.