Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

Когато рухна Берлинската стена, всички в ЦРУ бяха смаяни, дори Стоун. Но той наистина го бе предвидил по сигналите от Москва, които бе разшифровал, по разговорите между Горбачов и източногерманците, които ЦРУ бе уловило. Нямаше почти нищо сигурно, но имаше много догадки. Тази прогноза затвърди репутацията му на един от най-добрите служители.

Но той притежаваше и нещо повече от обикновен инстинкт. Изискваше се и черна работа. От Москва пристигаха какви ли не слухове; така че трябваше добре да се прецени и претегли източникът и информацията. Освен това имаше някои несъществени сигнали, дребни детайли.

Ето, вчера сутринта например. Един от членовете на Политбюро беше дал интервю за френския вестник „Монд“, в което се правеше намек, че някой от секретарите на партията може да бъде свален от поста си, което означаваше, че ще бъде издигнат друг, по-верен привърженик на „твърдата линия“, много по-силно антиамерикански настроен. Стоун обаче беше открил, че същият този член на Политбюро, който бе дал интервюто, всъщност фигурираше в една обща снимка, поместена в „Правда“, което означаваше, че редица негови колеги го подкрепят и че по всяка вероятност той просто заблуждава. Стоун не можеше да претендира за пълна точност, но и деветдесетте процента, с които прогнозираше, бяха чудесно постижение. Работата му го въодушевяваше и освен това той притежаваше изключителната способност, когато поиска, да се концентрира напълно.

Най-накрая се чу звънене и той отвори вътрешната врата.

Докато мина по вестибюла, чиито под бе покрит с шахматно подредени черни и бели плочки, и изкачи след това широкото стълбище, администраторката вече бе застанала на мястото си и го очакваше.

— Нима се връщаш толкова бързо, сладурче? — прегракнало запита Кони, след което се закашля силно, дълбоко. Беше разведена, с изрусена коса и наближаваше петдесет те, но се обличаше като че ли е на двайсет и пет. Една след друга пушеше ментолови цигари „Куул“ и се обръщаше към всички мъже във Фондацията със „сладурче“. Имаше вид на жена, която по-скоро можеш да срещнеш на бара. Работата й не беше трудна: предимно седеше на бюрото си и получаваше строго секретни куриерски пратки от ЦРУ или говореше по телефона с приятелите си. И все пак, колкото и парадоксално да звучи, беше изключително дискретна и съблюдаваше връзките на Фондацията с Лангли и външния свят с желязна дисциплина.

— Не мога да се откъсна — отвърна Стоун, без да се спира.

— Страшно си се издокарал — констатира Кони, явно намеквайки за изпоцапаните му джинси, мръсната риза и електриковозелените му катерачески обувки.

— Има нови разпоредби за облеклото, Кони, не са ли ти казали? — пошегува се той и продължи по персийския килим, постлан в коридора, който водеше към кабинета на Сол Ансбах.

Подмина собствения си кабинет, пред който седеше Шери, неговата секретарка. Шери бе родена и израсла в Южна Каролина, но след като преди десет години, на осемнадесетгодишна възраст, бе прекарала едно лято в Лондон, неизвестно как бе придобила доста сполучлив английски акцент.

Вдигна очи и го изгледа въпросително. Стоун сви рамене и отвърна:

— Дългът ме зове.

— Да, да — съгласи се Шери, а гласът й прозвуча като на барманка от Уест Енд.

Когато Стоун влезе, Сол Ансбах, шефът на „Парнас“, седеше зад тежкото махагоново бюро. Той бързо се изправи и стисна ръката му.

— Съжалявам, че така се получи, Чарли. — Ансбах беше едър и мускулест, наскоро прехвърлил шестдесетте. Стоманеносивата му коса беше подстригана на алаброс; носеше дебели очила с черни рамки. Точно съответствуваше на представата за грубовата външност. — Знаеш, че никога не бих те повикал, ако не беше наистина важно. — При тези думи Сол го покани с жест да седне до бюрото му на черния дървен стол, стил „Нотр Дам“.

Ансбах беше играл стопер в „Нотр Дам“ и навярно затова не бе успял да се пригоди напълно към истинския, изискан тип, завършили Айви Лийг 2 2 Общо название на редица елитни университети в североизточната част на САЩ. — Бел.прев. , които доминираха в ЦРУ. Навярно това бе причината да го изпратят в Ню Йорк да ръководи „Парнас“. И все пак стилът му на обличане, както и на повечето служители на ЦРУ от неговото поколение, беше по-близък до този на Айви Лийг, отколкото на самия президент на Харвард: синя риза, вратовръзка и стилен тъмен костюм.

Най-голямо впечатление в кабинета на Ансбах правеше мраморната камина, висока почти метър и двадесет. Стаята бе изпълнена от оранжевата светлина на късния следобед, която се процеждаше през двойно матираните, звукоизолиращи прозорци.