Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

Планините Адирондак, Ню Йорк

Първите трийсетина метра бяха лесни. Мъхести и обрасли с изсъхнала трева, каменните блокове се издигаха плавно един след друг като стъпала. Но последните петнадесет се издигаха почти отвесно нагоре стената бе гладка, разсечена от голяма пукнатина. Чарлз Стоун си отдъхна за малко на една площадка. Вдишваше и издишваше бавно и ритмично и от време на време засланяше очи с ръка и поглеждаше нагоре към върха.

Рядко бе стигал до такова прекрасно усещане, когато се катери: тази омайваща увереност на движенията, допира на ръбестата скала, болката от физическото изтощение, победена от усещането за безгранична свобода, пълното съсредоточаване. И само нека другите катерачи да не го приемат за банално — усещането за сливане с природата.

Вече наближаваше четиридесетте, беше висок и слаб, долната му челюст беше изпъкнала, носът — прав, а тъмната къдрава коса — почти скрита от ярката плетена шапка. Леко мургавото му лице бе поруменяло от студения есенен въздух.

Стоун знаеше, че е рисковано да се катери сам. Но без карабинките, без въжето и клиновете, без клемите и целия останал инструментариум за осигуряване катеренето беше нещо съвсем различно, много по-близко до природата и някак си по-истинско. Тогава сте само ти и планината и нямаш друг избор, освен да се съсредоточиш максимално, защото в противен случай можеш да се нараниш, а и нещо още по-лошо. И най-вече — няма възможност да мислиш за работа, което за Стоун беше особено отморяващо. За щастие шефовете му толкова го ценяха, че му позволяваха, макар и неохотно, да се катери, когато поиска. Знаеше, че никога няма да стане като Райнхолд Меснер, майстора алпинист, който бе изкачил Монт Еверест сам, без кислород. И все пак от време на време, както беше и този път, това нямаше значение, след като се чувствуваше частица от планината.

Разсеяно подритна струпаните камъни от сипея. Тук горе, където вече нямаше дървета, а от негостоприемния сив гранит бяха прораснали само шубраци, вятърът беше студен и пронизващ. Ръцете му бяха станали безчувствени — трябваше да ги топли с дъха си. Гърлото го дереше, а от острия въздух го боляха дробовете.

Изправи се, отиде до пукнатината и видя, че ширината й варира от един до няколко сантиметра. Челото на скалата, толкова близко над него, изглеждаше по-опасно, отколкото бе очаквал — отвесно нагоре и почти нямаше къде да се хванеш. Мушна ръце в пукнатината, напипа с крака незабележимите издатини в гладката скала и се издърпа нагоре.

Вкопчи се в една малка ниша, издърпа се и пак успя да пъхне ръце в пукнатината. Прилепил пръсти към скалата, продължи бавно нагоре, сантиметър по сантиметър, с усет за ритъма, почувствувал, че по този начин може да продължи чак до върха.

За миг опиянението му бе смутено от някакъв шум, от някакво електронно прещракване. Не можа да определи откъде идва. Като че ли някой го викаше по име, което, естествено, беше невъзможно, тъй като никой не знаеше къде е, но…

… и ето пак, съвсем определено чу името си като от мегафон, а после и усилващия се шум на хеликоптер. И отново:

— Чарли!

— По дяволите! — измърмори той и погледна нагоре.

Ето го. Точно над скалата кръжеше военен хеликоптер 206В в оранжево и бяло и се подготвяше за кацане.

— Чарли, Мамчето каза да се прибираш вкъщи. — Пилотът говореше по електронния мегафон. Чуваше се дори през оглушителния грохот на хеликоптера.

— Точно навреме — промърмори Стоун и продължи нагоре с пръсти, впити в пукнатината. — Ама че тъпо чувство за хумор.

Само още шест метра. По дяволите, можеха да почакат. Край на днешното му катерене в планините Адирондак.

След няколко минути Стоун стигна горе и се затича към хеликоптера, леко приведен, за да избегне перките.

— Съжалявам, Чарли — провикна се пилотът през грохота.

Стоун се усмихна приветливо и поклати глава, преди да се изкатери на предната седалка. После си сложи слушалките и отвърна:

— Ти нямаш абсолютно никаква вина, Дейв. — И закопча колана.