Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

— Струва ми се, че с това приземяване наруших поне пет разпоредби на Федералната авиационна служба — каза пилотът и тъй като хеликоптерът се отлепяше от скалата, гласът му се чуваше тънък и метален. — Не бих го нарекъл и необичайно приземяване. За момент ми се струваше, че няма да се справя.

— Не можеше ли Мамчето да почака до довечера? — запита Стоун смирено.

— Просто изпълнявам заповед, Чарли.

— Как, по дяволите, ме откриха чак тук?

— Аз съм само пилот.

Стоун се усмихна, удивен, както винаги, от информираността на шефовете си. Облегна се, решен поне да се наслади на полета. Пресметна, че оттук до площадката за приземяване в Манхатън има около час.

После рязко се изправи.

— Ей, ами колата ми? Паркирана е там долу и…

— Вече се погрижиха за нея — отвърна оживено пилотът. — Чарли, наистина е нещо важно.

Стоун се облегна, притвори очи и се усмихна с ядно възхищение.

— Колко мило! — каза той на глас, без да отправя забележката си конкретно към някого.

Ню Йорк

Внушителната къща с червена тухлена зидария беше разположена на тиха уличка в горната част на Ийст Сайд и от двете страни бе оградена с дървета. Чарли Стоун се изкачи по стъпалата. Макар че наближаваше пет часа следобед, все още бе слънчево и отвсякъде се процеждаше приятната кехлибарена светлина на есенния нюйоркски ден. Чарли влезе в просторното мраморно фоайе и натисна единствения звънец. Докато проверяваха самоличността му, той пристъпваше от крак на крак. Камерата бе дискретно монтирана на една от стените. Сложните разпоредби за охрана винаги бяха дразнили Стоун, докато един ден не видя при какви условия работят в Лангли — евтини сиви мокети и безкрайни коридори — само дето не падна на колене да запее „Осанна“.

Фондация „Парнас“ бе получила името си от някой шегаджия в ЦРУ, несъмнено запленен от древногръцката митология. Това бе онзи отдел на ЦРУ, който бе натоварен с анализа на най-поверителните разузнавателни сведения. По ред причини и най-вече поради убеждението на един от предишните шефове на ЦРУ, че то не трябва да е изцяло съсредоточено в Лангли, Вирджиния, „Парнас“ бе разположена в елегантна пететажна къща на Източна 66 улица в Ню Йорк, която беше подложена на специална реконструкция, с цел да се избегне евентуално електронно или микровълново подслушване.

Програмата разполагаше с изключителни фондове. Беше създадена по времето на Уилям Колби, след като Сенатската комисия по разузнаването разцепи ЦРУ през 70-те години. Колби признаваше, че в ЦРУ трябва да се привлекат специалисти, които да спомогнат за синтезирането на разузнавателната работа, което открай време беше слабото място на ЦРУ. По времето на Колби за основаването на „Парнас“ бяха отпуснати няколко милиона долара, които при Уилям Кейси и впоследствие при Уилям Уебстър нараснаха до неколкостотин милиона. Там се ползуваха услугите само на около двадесет и пет блестящи умове, на които се заплащаше невероятно добре, за да могат да се занимават само с разузнаване от най-високо ниво. Едни работеха с Пекин, други — с Латинска Америка, трети — с НАТО.

Стоун работеше със Съветския съюз. Неведнъж тази дисциплина му се бе струвала толкова научна, колкото и гледането на кафе. Ръководителят на програмата Сол Ансбах обичаше да нарича Стоун „гений“, но в себе си. Чарли съзнаваше, че преувеличава. Не беше гений, просто обичаше мозайките, обичаше да подрежда късчетата сведения, които явно не съвпадаха, и да се взира в тях, докато не открие липсващото парченце.

Освен това несъмнено беше добър. Също както бейзболните звезди усещат бухалката, така и Стоун интуитивно усещаше какво става в Кремъл, което в крайна сметка представляваше най-неразгадаемата тайна.

Именно Стоун през 1984 г. предсказа възхода в Политбюро на малко известния дотогава Михаил С. Горбачов, докато почти всички от американското разузнаване бяха заложили на по-възрастни и утвърдени кандидати. И легендарната АП №121 (инициалите означаваха „аналитична прогноза“), която Стоун написа, бе документът, който му донесе признанието на онези четири-пет човека, които следяха работата му.

Веднъж, в една бележка под линия на свой доклад, Стоун съвсем небрежно подхвърли идеята, че когато президентът се срещне с Горбачов, би трябвало да прояви дори физически удоволствието от срещата, да се стреми към показност както Леонид Брежнев. Стоун беше убеден, че този жест ще завладее Горбачов, който беше далеч по̀ „западняшки“ тип (и следователно по-резервиран) от предшествениците си. И Стоун със задоволство видя как Рейгън преметна ръка през раменете на Горбачов на Червения площад. Може да беше и тривиално, но в тези малки жестове се раждаше международната дипломация.