Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

Бе планирал всичко по обичайния начин. Към обяд, докато шефът му бе на работа в ЦК в сградата на улица „Старая“, той отиде до магазина за спиртни напитки на булевард „Черкаски“ и поиска от плешивия продавач бутилка водка. Ако вместо обикновена водка му беше дал „Перцовка“, това щеше да означава сигнал за тревога. Днес обаче водката беше съвсем обикновена, което показваше, че всичко е чисто.

Сега улиците бяха тъмни и пусти, мокри от започналия преди няколко часа дъжд. Излезе на „Колцевая“ и тръгна на юг към „Площада на въстанието“. Малка групичка момичета, вероятно студентки, се смееха шумно. Щом наближиха, те утихнаха, защото, изглежда, взеха стегнатата му униформа на служител от Девети отдел на КГБ за милиционерска. Като подминаха, отново избухнаха в смях.

След малко стигна до една обществена тоалетна и се спусна вътре по стълбите. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-силна ставаше задушливата смрад на урина. Обществената тоалетна, цялата от камък и бетон, бе осветена от една-единствена крушка на тавана, която хвърляше мрачна, жълтеникава светлина върху вонящите писоари, счупените порцеланови умивалници и изпотрошените дървени врати.

При влизането стъпките му проехтяха. Тоалетната беше празна. Кой ли друг, освен някой скитник или пияница би се озовал на това ужасно място в дванайсет и половина през нощта? Влезе в една от тоалетните и затвори вратата с резето. Миризмата тук беше толкова задушлива, че започна да му се гади. По дяволите тия мръсни московчани! Затаи дъх и затърси по издрасканата стена онова място, където тухлите и мазилката не бяха съвсем равни.

Хвана края на една тухла и я издърпа. Тя бавно излезе от мястото си, по безцветния циментов под се посипа откъртена мазилка. Това място му беше далеч по-омразно от останалите — значително по-пусто и открито, много по-неприятно от фурната, ателието за поправка на обувки, магазина за плакати, но навярно имаше някаква логика в това, че са избрали такова гадно кътче.

Там беше, разбира се. Никога не бяха го лъгали.

Издърпа малкото пакетче, увито във вестник, и бързо го отвори. В пачката рубли, които беше безсмислено да брои, защото знаеше, че са точно, бе скрита нова касета в целофанова опаковка.

Забеляза, че ръцете му треперят. Пъхна пакетчето в предния джоб на сакото си, мушна записаната касета в дупката и нагласи тухлата на мястото й.

Тогава нещо му се счу.

Някой бе влязъл в тоалетната.

Замръзна на място и се ослуша. Стъпките не бяха отчетливи, а някак плахи, сякаш някой ходеше с галоши, но това бе смешно — никой вече не ги носеше, освен старците, селяните и скитниците.

Няма за какво да се притесняваш, каза си той. Това е обществено място и естествено тук влизат най-обикновени хора, без това да има нещо общо с теб, не се притеснявай. Не е КГБ, няма страшно.

Дръпна водата, но от казанчето не потече нищо, което за малко не го накара да изпсува. Остана за момент неподвижен, целият слух, изтръпнал от страх. Стъпките бяха стихнали.

Бавно и спокойно дръпна резето и вратата се отвори. Видя кой е отвън.

Един стар пияница. Жалък стар пияница, сгушен в ъгъла, обут с галоши и дрипави панталони, облечен с евтино найлоново яке, брадясал, рошав, отчаян.

Шофьорът почувствува вълна на облекчение. Само след петнайсет минути щеше да е в прегръдките на Верочка. Отдъхна си незабележимо и кимна на пияницата, който го погледна и каза завалено:

— Дай ми една рубла.

— Махни се, старче — отвърна му шофьорът и тръгна към вратата.

Скитникът се приближи заедно с миризмата си на алкохол, пот и цигари и го последва нагоре по стълбите, чак до улицата.

— Дай ми една рубла — повтори той, а погледът му бе странно жив, съвсем неуместен на това оглупяло лице.

Шофьорът се обърна ядосано:

— Махай се…

Но преди да довърши, главата му експлодира от неизразима болка: невероятно острата тел — същинска гарота 1 1 Средновековен инструмент във вид на обръч с винт за изтезаване и задушаване. — Бел.прев. — се вряза в гърлото му и той чу как старият скитник, който явно не беше обикновен пияница и го бе повалил на земята, промълви „предател“ и стегна жицата още по-здраво.

Шофьорът не знаеше какъв моравочервен цвят бе добило лицето му, как се бяха изцъклили очите му и как езикът му бе провиснал от устата, но в последните мигове от живота си, замаян от липсата на кислород, усети някакво диво, неуместно удоволствие, убеден, че е предал успешно пратката, че е изпълнил докрай последната си мисия: лъжливо, но прекрасно усещане преди всичко да потъне в мрак, а след това да изсветлее до белотата на някаква странна и горчива победа.