Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

— Телевизионната компания ми предложи работа във Вашингтон. Не мога да пренебрегна такова предложение.

— Така ли?

— Да отразявам работата на Белия дом.

— Сериозно? — Стоун направи крачка, напред да я прегърне и спря. — О, не! Вашингтон.

— Знаех си, че няма да бъдеш възхитен от идеята да се върнеш там.

Той обърна очи към тавана.

— Земята с бялото лятно небе. Земята на пешеходните алеи. Градът, гъмжащ от адвокати и конгресмени.

— Чарли…

— Но, предполагам, ще мога да си намеря работа в Джорджтаун.

— Чарли, ще те назначат на секундата.

Той се обърна и я погледна.

— Да — каза, — мисля, че мога да опитам. Защо не?

И двамата изпитваха тъга, особено Стоун. В известен смисъл беше намерил родителите си и ги бе загубил отново и двамата. Беше се научил да убива и знаеше, че носи в себе си способността да отнема човешки живот, също както и на него му бяха отнели толкова много неща.

На годишнината от смъртта на баща си отиде до Бостън и постави цветя на гроба му в гробищата Маунт Обърн. Надгробният надпис беше стих от Пастернак, мрачен и все пак някак обнадеждаващ, който Алфред Стоун така много бе обичал:

Този стих не бе имал особено значение за Стоун, преди кръгът на събитията да се затвори. В него се криеше ключът към последната загадка, изумителното разкритие, направено от Уинтроп Леман в последните десет минути от живота му.

— Не изключвай машинката си — беше казал Уинтроп Леман и с усилие бе посочил касетофона. — Имам да ти казвам още нещо. — И тогава Стоун беше научил всичко.

— Видял си надгробния паметник, който сложих в „Пер Лашез“, за да скрия факта, че Соня е жива — каза тогава Леман. — Два пъти й разрешиха да дойде в Париж, през 1956 и 1953 година. Виждаш ли, баща ти винаги ми е бил благодарен, че го избрах да работи в Белия дом. Той гледаше на мен като на един вид втори баща и отиде вместо мен в Москва, без да се оплаква. И когато бе фотографиран от агентите на ФБР, знаеше, че по-скоро ще влезе в затвора, но няма да разкрие истината.

Стоун виждаше с какви усилия Леман държи очите си отворени. Кимна. Главата му се въртеше, едва говореше.

— Зная — рече той. — Мисля, че вътре в себе си винаги съм го знаел, въпреки че татко никога нищо не ми е казвал. Старал се е да защити моето детство. Не е искал да ми отнеме единствената непоклатима опора. Никога не можах да разбера защо бе толкова привързан, толкова лоялен към теб, независимо от всичко. Но мисля, че подсъзнателно винаги съм се досещал.

Макар че Леман беше полумъртъв, на лицето му се появи лека доволна усмивка.

— Дъщеря ми беше красива жена. Нищо чудно… нищо чудно, че баща ти се влюби в нея. Той беше готов на всичко…, дори безмълвно да понесе голямото безчестие…, за да освободи Соня…, която вече носеше неговото дете. Но не знаеше, че никога няма да й разрешат да замине, че тя е заложница. А Соня…, бедната Соня…, не желаеше детето й да израсне в страната на потисничеството. Беше, спомням си, 1953 година и терорът бе достигнал върха си. И тя направи най-голямата саможертва в живота си. Каза… каза, че не иска детето й да бъде роб.

— Не е било възможно да измъкнете нея — продължи с безизразен глас Стоун, — но ви се е удало да изведете мен. Затова баща ми е ходил в Париж през 1953 година. За да види за последен път Соня и да вземе новородения си син. Но защо…

— Трябваше да го излъжа. Казах му, че Соня се е омъжила повторно. Иначе не би го понесъл. Няколко години по-късно го излъгах, че е умряла. Но правех за него всичко, което беше по силите ми.

— Да.

— Аз му… ти набавих фалшив акт за раждане. Помагах му с пари, винаги когато ми позволяваше да го правя…

— Зная. И съм ти… много благодарен.

— Когато те видях да ровиш из архивите ми, бях ужасен от мисълта, че си открил истината. Не знаех какво ще направиш, дали няма да пратиш по дяволите деликатното споразумение…, защото имаше право да постъпиш така…

— Преди да умре, баща ми искаше да ми каже, само че не успя. Но аз знаех.

През целия си живот Стоун бе подозирал, както децата усещат нещата, за които няма логично обяснение, че Маргарет Стоун не е истинската му майка. Какво беше казал веднъж преди години в яда си Алфред Стоун? „Ти си единствената майка, която той има!“. Да. Вик на човек, който едновременно се чувствува разгневен и виновен: искам ти да си му майка, защото истинската му майка…

— Има хора…, има хора като нас…, ние сме хванати в капана, който други са заложили — прошепна Леман. — В студената война между две суперсили. И аз, и моята Соня. Поне ти не си вътре, Чарли.