Бяха минали месеци, а много от тайните си оставаха неразгадани.
Знаеха, че Соня е загинала на Седми ноември и че Политбюро със специална заповед е разрешило на Яков и синовете му да емигрират в Съединените щати.
Психическото състояние на Аврам Крамер оставаше нестабилно. За него нещата никога вече нямаше да бъдат нормални.
Знаеха, че съветско-американската среща на високо равнище е завършила както много други такива срещи с повече обещания, отколкото реални резултати, и че с едно голямо изключение никой от американските и съветските ръководители не е пострадал. Почти всички репортажи в американската преса определяха срещата като безинтересна и лишена от събития. Единственото изключение била нещастно съвпадналата с нея смърт от мозъчен удар на председателя на КГБ. Но, разбира се, оценките на вестниците бяха напълно погрешни.
Франк Парадисо беше преназначен в американското посолство в Лисабон. Директорът на ЦРУ Тед Темпълтън и заместникът му Роналд Сандърс подадоха оставка малко след срещата на високо равнище, и двамата по различни семейни причини. И двамата твърдяха, че са изчакали края й, за да направят това.
Всеки от тях си намери доходна работа в частния сектор. Изправени пред възможността ролята им в нелегалната тайна операция някой ден да бъде разкрита, двамата висши чиновници нямаха друг избор, освен да подадат оставка. Най-съкрушителното доказателство за тяхното участие се пазеше в пакета, намерен в касата на Андрей Павличенко след смъртта му.
Стоун не знаеше дали мрежата на „старообрядците“, така наречените „староверци“, ще продължи да съществува. Не знаеше — и нямаше как да знае — дали паяжината от „замразени“ агенти, чиито конци бе дърпала организацията, наречена Секретариат, не бе останала непокътната по цялата територия на Съединените щати.
Без Стоун да подозира, свръхсекретната група, наричаща себе си Светилище, се бе саморазпуснала и бе останала за високопоставените си членове само един спомен. Те, разбира се, не обелваха и дума за нея, когато се срещаха на приемите в Джорджтаун или на дискусиите в Съвета за външна политика.
Нямаше представа също така, че точно в този момент в московската психиатрична болница медицинска сестра инжектира, както й е наредено, на един от най-новите пациенти разтвор от халперилол и суспензия от пречистена колоидална сяра и че тези инжекции се слагат на болния вече от няколко седмици сестрата беше наясно, че разтворът предизвиква извънредно висока температура и от него пациентът се чувствува непоносимо зле, каквото и положение да заеме. Беше и казано само, че той страда от шизофрения с криминален уклон, бил арестуван по заповед на Политбюро в съветското посолство във Вашингтон на Седми ноември и веднага бил транспортиран със самолет в Москва.
На пациента, който се казваше Александър Маларек, бивш дипломат от висок ранг й помощник на покойния председател на КГБ, бе даден малък урок за назидание на всеки глупак, който се опита да повтори стореното от него. Сега Маларек страдаше от страничните ефекти на „лечението“: Интелектуалният му капацитет не се отличаваше много от този на ряпата.
Чарли доля в чашите кафе и седна на масата за закуска до Шарлот.
Тонизиращата топлина на току-що отминалата любовна прегръдка ги изпълваше с блаженство. Шарлот, която се бе зачела в рубриката на „Ню Йорк Таймс“ „Изкуство и отдих“, след малко вдигна поглед и каза:
— Чарли, трябва да поговорим.
Той изпъшка. За хубавите, за приятните неща думите бяха излишни.
— Много ли си обвързан с преподавателската дейност в Колумбия? — попита тя.
Веднага след завръщането на Стоун в Ню Йорк Колумбийският университет му бе предложил постоянна работа като преподавател по съветология с прилична академична заплата, която не беше особено голяма. Но Стоун имаше доста спестявания от времето в „Парнас“ и от парите, които баща му бе оставил в банковия си сейф. Освен това апартаментът и алпинистката му екипировка бяха вече изплатени. А може би щеше да наследи и нещо от Леман…
Канеше се да издаде още една книга за бъдещето на Съветския съюз и водеше курс за съветската империя или това, което беше останало от нея.
— Обвързан ли? — попита Стоун и се надигна да вземе филийката, която току-що бе изскочила от тостера. — За какво говориш?
— Искам да кажа, харесва ли ти тази работа? Склонен ли си да напуснеш?
— Дали ми харесва? — „Много“ — помисли си той. Беше отхвърлил няколко предложения да се занимава с анализи за разузнавателните агенции — Управлението за национална сигурност и Разузнавателното управление при Министерството на отбраната. Беше стигнал до извода, че разузнаването е нещо като змия — хлъзгаво и гадно, макар и да е измамно сухо и безопасно, дори приятно на пипане. Каза: — Преподаването в университет щеше да бъде чудесно, ако между колегите нямаше клеветници и студентите не бяха толкова незаинтересовани. А и интригите в академичните среди са толкова по-яростни, колкото по-малък е залогът, както е казал някой. Шарлот, накъде биеш?
Читать дальше