Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

— Не пипай това! — извика той на часовоя, който посегна да запали осветлението. — Тук е пълно с газ! Една искра, и всичко ще хвръкне във въздуха.

Тогава забеляза бутилката в средата на стаята, от която идваше свистенето. После и жиците, прекарани през стаята, блоковете пластичен експлозив, гранатите. „Бомба? Тук?“

— Какво, по дяволите?… — Това бе всичко, което успя да каже, когато се обърна и в гърлото му се заби щика на часовоя от КГБ, чийто силует внезапно бе изникнал в рамката на вратата.

Адмирал Матюсън забеляза, че по време на церемонията по случай Седми ноември на Червения площад нещата изглеждат доста съгласувани.

Затиснат в сектора за високопоставени лица, той виждаше съвсем ясно мавзолея, отдалечен само на десетина метра от него.

Всичко беше синхронизирано. Човек в сива униформа, церемониалмайстор, стоеше на една от по-ниските тераси на мавзолея и командуваше парада, даваше знак за овациите. На площада се появиха две открити лимузини: в едната беше командуващият Московския военен окръг, в другата — министърът на отбраната. Докато преминаваха покрай стегнатите редици, войниците ги приветствуваха с викове: „Ура! Ура! Ура!“ Многохилядните военни части се обръщаха като един, механично като роботи.

После на площада навлязоха танковете, мобилните ракетни установки с широки гуми на колелата, тамянките, теглени от по четири коня, сигурно за прослава на отминалите дни. Всичко това се придвижваше с шум и грохот по паважа, във въздуха плуваше сивосинкав дим от изгорелите газове.

Матюсън знаеше, че скандиращите възбудено, но не и радостно тълпи с червените лентички на гърдите нямат представа за изключителните мерки за безопасност, за взводовете автоматчици, събрани в подлезите около площада, цивилните агенти със слушалки в ушите и издуващи дрехите им пистолети на платформите за зрители около мавзолея. Мерките за сигурност бяха изключително строги заради срещата на високо равнище.

Матюсън гледаше как американският президент маха с ръка от трибуната и се усмихва широко. Почувствува се горд. За пръв път американски президент отдаваше почит на руската революция. Без съмнение студената война беше вече свършила.

Малко след единадесет момиченца с панделки в косите изтичаха по стълбите на мавзолея, за да поднесат увити в целофан букети червени карамфили на членовете на Политбюро. Букети, набавени от секретариата на Горбачов.

Матюсън наблюдаваше членовете на Политбюро на трибуната. Изглеждаха отегчени, вяло помахваха с ръка за поздрав. Една майка до него, явно жена на важен чиновник, беше вдигнала високо детето си и възбудено шепнеше:

— Виждаш ли Горбачов? Това е Горбачов! А този там е президентът на Съединените щати!

Полковник Никита Власик от МВД гледаше Шарлот Харпър със сивите си тъжни очи и си мислеше, че е склонен да повярва на невероятната й история.

Той беше човекът, който веднъж — струваше й се толкова отдавна, макар че беше само преди седмици — я бе арестувал. Човекът, който я беше посъветвал как да избягва неприятностите с властите. Шарлот чувствуваше някаква странна близост с него.

Той кимна. На лицето му нямаше усмивка.

— Знаете ли — каза той, като махна на старши лейтенанта да се приближи, — все повече ми напомняте моята дъщеря. Само вие двете сте способни да си позволите такава дързост — да преминете през заграждение на КГБ.

— Ваня — обърна се той към лейтенанта, — нямаме нито секунда за губене.

Беше 11:03 часът.

В 11:05 часовоят на КГБ отново заключи вратата, оставил вътре сгърченото мъртво тяло. Имаше заповед и беше длъжен да я изпълни. Навсякъде миришеше на газ — арсеналът и всичко наоколо. Докато бдеше да не допусне друг нарушител, усети, че започва да му прилошава.

Циферблатът на електронния детонатор вътре показваше, че остават шест минути.

Пропанът продължаваше да изтича от бутилката със силно свистене.

В 11:07 часа от вратата на кремълската стена точно зад мавзолея излезе група милиционери от МВД с брадви, пожарогасители и цялата екипировка на сапьорски взвод. За да не привличат излишно внимание, бяха заобиколили и минали през Кремъл. Въпреки това присъствието им предизвика раздвижване на платформите за зрители. В колона по един милиционерите — девет души, ако трябва да бъдем точни — се насочиха бегом към мавзолея.

Щом стигнаха там, веднага се пръснаха и започнаха да претърсват.

Не им отне много време. Миризмата беше станала нетърпима. Всичко в мавзолея вонеше на пропан и за четиридесет и пет секунди седем души от групата установиха източника.