Джозеф Файндер - Московският клуб (Къртица 3)

Часовоят от КГБ видя тичащите към него милиционери, вдигна пистолета и стреля, но бе покосен от техните куршуми.

Часовникът на електронния детонатор показваше 11:09 часа.

Разбиха със секира ключалката и отвориха вратата. Зловонието вътре беше непоносимо.

Милиционерите, специалисти в тази област, веднага видяха взривното устройство и в бързината да намерят някакъв начин за прекъсване на електрическата верига прегазиха през телата на убитите.

Разкашляха се от задушаващите изпарения.

Не оставаше никакво време!

Няколко души припаднаха от вдишания пропан — не всички бяха взели маски, кой можеше да предположи? Оставаха секунди, буквално секунди, а проводниците бяха така объркани, такава плетеница, че дори като ги изскубваха, сякаш не правеха нищо, за да спрат това влудяващо, кошмарно, хипнотизиращо червено мигане на часовника, на цифрите, които препускаха към 11:10. На отделен дисплей се виждаше времето на взривяването, точното време, когато малкият черен детонатор щеше да щракне, да отвори веригата и пластичният експлозив…

Да изскубнат жиците! Да прекъснат връзката на пластичното блокче с електрическата мрежа! Но те бяха твърде много.

Не беше възможно да се направи за осем секунди. Това нещо щеше да избухне и те заедно с мавзолея и нищо неподозиращите лидери на света, застанали на трибуната само на метри над тях, щяха да бъдат изпепелени…

В 11:09:55 часа един от сапьорите забеляза съединителните клеми, хвърли се към тях, изтръгна проводниците и прекъсна веригата.

Дали ще…

— Пази се! — извика някои.

Цифрите на часовника замръзнаха. Легнал на пода сред преплетените жици, човекът въздъхна дълбоко, бомбата беше обезвредена.

Всичко беше свършило.

Един от милиционерите забеляза познато лице. За момент се приближи към другия и бързо си стиснаха ръцете. Първият каза шепнешком една-единствена дума:

— Старообрядец.

На мавзолея президентите на Съветския съюз и Съединените щати махаха за поздрав към множеството. От двете им страни стояха членове на съветското и американското ръководство. Повечето от американците, замръзнали и притеснени, с уморени крака, се чудеха колко ли още ще издържат. Съветските им колеги, привикнали с продължителните манифестации, вдървено махаха едва-едва и стояха неподвижно, за да запазят телесната топлина.

Незабелязано за зрителите на Червения площад човек от военната охрана, застанал до мавзолея, подаде на цивилен офицер от службата за сигурност малка бележка. Той я предаде на члена на Политбюро Александър Яковлев, а Яковлев — на Горбачов.

Горбачов й хвърли бърз поглед и отново вдигна очи към парада.

Президентът се обърна към него.

— Неотложна работа ли? — любезно попита той.

— Не — отвърна Горбачов, — малък проблем, но вече са взети мерки.

Шарлот, охранявана от двама милиционери от МВД, стоеше зад контролния пункт до Историческия музей, на входа към Червения площад. Овациите и маршовата музика от парада заглушаваха всичко, най-после колата, ръждива лада с вид на смачкана буболечка, пристигна. Надяваше се, че хората от МВД ще успеят да ги намерят, и те наистина ги бяха намерили.

Най-напред видя Степан, след това Светлов. Проточи врат и ужасена се опита да разгадае изражението им. Дали той…

И тогава Чарли излезе от колата, по-точно буквално изпълзя от задната седалка — ранен, с вид на много болен човек. „Какво става?“ — се четеше на разтревоженото му лице.

Искаше й се да прескочи желязната преграда, да го притисне до себе си и да му каже, че всичко е наред. Чувствата напираха в нея: облекчение, любов, страх, стотици различни усещания. Последният остатък от самообладанието й се стопи и тя заплака.

Чарли Стоун се запрепъва по паважа към нея и разбра отговора по усмивката на лицето и, която казваше „да“. Концентрични кръгове обвиха нещата наоколо, всичко започна да се раздвоява и разтроява, да изглежда по-светло и по-ярко, всичко ставаше прекрасно, успокояващо, бяло.

Ню Йорк. След шест месеца

Кръгът се затвори едва след края на събитията.

Първото нещо, което Стоун усети, докато постепенно се разсънваше, беше топлият и кадифено мек гол гръб на Шарлот, плътно сгушен в него. После — утринната светлина на силното майско слънце, заляла спалнята.

Близостта и го възбуди и той полека протегна ръка към топлината между краката й. С разтворени пръсти бавно и нежно замилва пухкавия й венерин хълм, после събра пръстите и увеличи натиска. Тя беше влажна, въпреки че още спеше. Другата му ръка галеше гърдите й; зърната бяха вече набъбнали. Целуна я по врата и потри нос в рамото й. Тя се раздвижи и издаде гърлен стон.