Джеймс Паттерсон - Заподозрян № 1

— Томи е бил спрян за шофиране с превишена скорост в нощта, когато е бил убит Клей Харис. Карал е нов „Лексус“ LX 570, собственост на жертвата. Освен това е пил. Не е могъл да обясни на патрулните полицаи какво прави в колата на Харис. Също така не е могъл да обясни какво е правил през последните няколко часа и защо е бил в околността.

За последно бях видял Томи пред къщата на Харис. Явно се е върнал в къщата да вземе ключовете за джипа. Тъп ход, Томи. Много тъп.

— Засега Томи е задържан за шофиране в нетрезво състояние и притежание на краден автомобил — обясни Тенди. — Но не сме свършили с него.

За кратък миг изражението на Тенди беше открито и аз можех да прочета мислите му, все едно бяха вестникарски заглавия. Направо му се гадеше, че не разполага с нищо срещу мен.

Сигурно и той можеше да разчете моето.

Не разполагаше с нищо срещу мен.

Нямаше нищичко.

В главата ми се заформяше празненство. Бях се ухилил като тиква и изиграх танца на победата по цялото въображаемо поле на игрището в ума си. Хвърчаха тапи от шампанско и течността се стичаше по лицето ми. Запалянковците бяха станали на крака по трибуните и ме аплодираха, а съотборниците ме хвърляха във въздуха.

Хладнокръвието беше залепнало за Кейн като ушит по поръчка костюм, но десният му клепач трепна. Това беше намигване, предназначено само за мен.

Изправих се и казах:

— За мен беше удоволствие, господа, но закъснявам за среща.

След това напуснах полицейското управление заедно с моя адвокат. Можех да спра да се притеснявам, че ще ме върнат в Двете кули, че ще прекарам една-две години в съда, където щях да бъда унижаван, докато не ме затворят в Ломпок от двадесет и пет години до живот. Отново бях свободен.

— Мамка му, кажи нещо, Джак!

Потупах рамото на Кейн и му се ухилих.

— Прекрасен ден, Ерик! О, прекрасен ден!

Аз и приятелят на Колийн, Майк Донахю, бяхме на летище „Санта Моника“, където държах моята „Чесна 172“.

Бях разказвал на Донахю, че няколко пъти бях летял с Колийн и че тя бе поемала контрола над самолета във въздуха. Беше направила няколко лупинга и всеки път се беше разсмивала с пълно гърло. Сега Донахю искаше също да пробва. Минахме под крилото и аз му казах:

— Не е като по филмите, където казват, че да пилотираш самолет е с една-две стъпки по-трудно от карането на кола. Тук ти контролираш сместа от гориво и въздух, които влизат в двигателя, следиш равнищата на температурата, зануляваш компасите. Деветдесет и девет процента от работата е процедури и проверки. Една малка издънка на земята означава нещо съвсем различно във въздуха.

— Какво например, Джак? Или не, не ми казвай.

— Например да забравиш да затвориш капачката на резервоара. Горивото просто ще се изпари. Самолетът ти става безмоторен, а ти не искаш това да ти се случи.

Донахю посочи и попита:

— Това ли е капачката?

— Да — усмихнах се аз. — Нея сме я обезопасили.

Завършихме обиколката и му помогнах да се качи в пилотската кабина. Аз заех пилотското място, закопчах колана си и нагласих слушалките на Донахю, така че да може да си говори с мен и да чува разговорите ми с контролната кула.

Получих разрешение да изляза по плаца до пистата и докато се придвижвахме бавно, Донахю се втренчи немигащо напред.

Спрях в началото на пистата, прегледах поредния списък, докладвах на контролната кула и се приготвих за излитане. Както винаги, със задвижването на пропелерите самолетът сви вляво, затова завих леко надясно, докато набирах скорост.

Следях скоростомера и щом стигнахме сто километра в час, дръпнах леко към себе си лоста за управление.

Носът на самолета се наклони нагоре и ние се вдигнахме във въздуха. Въздъхнах.

Беше красива вечер. Слънцето залязваше и очертаваше синьо-розова ивица на хоризонта. Зададох курс на запад и ни изведох над океана. Колийн обичаше да назовава множеството оттенъци на синьо и зелено, които водата приемаше от плитчините към дълбините. Казах на Донахю, че точно там, на тази височина и отстояние от брега, Колийн поемаше контрола.

— Ще си я представям как лети, но ще бъда само пътник — каза ми той.

— Може би ще полетиш някой друг път.

Вдигнах самолета в облаците и за няколко секунди не се виждаше нищо, само кондензираните водни пари, премрежили стъклото. После се озовахме над тях и вече беше лесно както за пътника, така и за пилота да спреш да мислиш за мотори, магнетрони и капачки на резервоари и просто да почувстваш магията и величието на полета.