Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

Разменихме прегръдки, след което тя ме представи на „своите“ хлапета.

— Ей, какъв е тоя помияр? — запита ме едно единадесет-дванадесет годишно момче с рошава русолява коса.

— Тя не е помияр. Сладуранката Марта е овчарско коли.

— Не прилича на Ласи — обади се малко момиченце с ягодовочервени къдри и избледняваща синина на окото.

— Не. Овчарските колита са друга порода. Те произхождат от Англия и Шотландия и вършат много важна работа — поясних. — Пазят овцете и стадата с крави.

Бях привлякла вниманието им и Марта вдигна поглед към мен, сякаш разбираше, че говоря за нея.

— Разбира се, овчарските колита се учат от стопаните си да изпълняват команди, но те са много умни кучета и не само обичат да се трудят, а даже разбират, че животните в стадото са техни и отговарят за тях.

— Заповядай й да направи нещо! Покажи ни как слуша, Линдси — замоли ме Али. Усмихнах й се.

— Кой иска да бъде овцата? — попитах.

Повечето хлапета се изкикотиха, но четири от тях, в това число и Али, си предложиха услугите. Казах на „овцете“ да се разпръснат по плажа, след което отвързах каишката на Марта.

— Марта, дръж ги — наредих й и тя побягна към групата деца. Те запищяха и се опитаха да й се изплъзнат, но не им се удаде. Тя беше бърза и ловка, навела ниско глава, без да ги изпуска от очи, лаеше по петите им, а децата се скупчваха във все по-плътна група.

— Дай ги насам — извиках аз и Марта подкара хлапетата по часовниковата стрелка по сушата към нас. — Изгони ги — заповядах и Марта ги накара да завият обратно към скалата, а децата прихнаха в смях.

— Стига толкова — викнах и малкото ми черно-бяло куче удържа хлапетиите в група, като обикаляше в кръг около краката им, и ги насочи, запъхтени и замаяни от гонитбата, да се върнат при хавлиите си на пясъка.

— Мирно, Марта — казах. — Отлично. Браво, сладуранке!

Марта се поздрави с радостен лай. Децата изръкопляскаха и подсвирнаха с уста, а Кароли ни раздаде чаши с портокалов сок и ни пожела да ни е сладко. Когато вниманието се отклони от мен и Марта, се уединихме с Кароли и й казах за разговора ми с Юки.

— Искам да те помоля за една услуга — обърнах се към нея.

— За теб — всичко — отвърна Кароли Браун, след което се почувства длъжна да добави: — Линдси, от теб ще излезе страхотна майка.

Само минути след като си взехме довиждане с Кароли и децата, с Марта се заизкачвахме по стръмния бряг, после прекосихме тревясалото поле и се насочихме към улица „Мирамонте“. Стъпвах на тротоара, когато забелязах някакъв мъж на около стотина метра от нас да насочва малък фотоапарат към мен.

Беше толкова надалеч, че зърнах само проблясването на фотообектива, оранжево горнище на анцуг и бейзболна шапка, нахлупена ниско над очите му. А и той не ми даде възможност да се приближа. Щом видя, че съм го забелязала, се обърна и се отдалечи с бърза крачка.

Човекът може просто да е правел любителски снимки на околността или да е бил от жълтата преса, най-сетне попаднал на следите ми. Може и глождещото чувство в гърдите ми да е било просто параноя, но изпитах неясно безпокойство, когато поех към къщи.

Някой ме наблюдаваше.

Някой, който не искаше да го видя.

Щом се прибрах у Кет, оправих леглото и си събрах багажа. Сетне нахраних Пенелъпи и й смених водата.

— Имам добри новини за теб, Пени — съобщих на вълшебното прасе. — Кароли и Алисън обещаха да те навестят по-късно. В бъдещето ти те чакат много ябълки, бебчо.

Сложих бележката от Джо, с която си вземаше „довиждане засега“, в дамската си чанта и след като огледах най-внимателно наоколо, се запътих към входната врата.

— Прибираме се у дома — съобщих на Марта.

Качихме се на експлоръра и подкарахме към Сан Франциско.

В седем часа същата вечер отворих вратата на „Индиго“ — чисто нов ресторант, открит на улица „Макалистър“, само на две преки от съда, което би трябвало да убие апетита ми. Подминах облицования с дървена ламперия бар и влязох в самия ресторант с високи тавани. Шефът на заведението ме отметна в списъка си и ме придружи до банкетна маса с покривка от син плюш, на която Юки прелистваше някакви документи.

Тя се изправи да ме прегърне и когато й отговорих със същото, установих колко съм щастлива, че виждам адвокатката си.

— Как я караш, Линдси?

— Направо разкошно, като изключим факта, че процесът ми започва в понеделник.

— Ще спечелим делото — успокои ме тя, — тъй че престани да се тревожиш за него.