Джеймс Паттерсон - 4-ти юли

При влизането ни към нас се извърнаха всички глави. Оправих наскоро изгладената си яка, прокарах ръка по косата си и заедно с Юки прекосихме застланата пътека към адвокатските маси най-отпред. През последните няколко минути си бях възвърнала външното самообладание, но вътрешно кипях.

Как е възможно да ми се случва това?

Юки застана встрани, докато се промъквах зад масата и заех мястото си до среброкосия Мики Шърман, известен с цветистия си език.

— Как я караш, девойко? Изглеждаш страхотно. Добре ли си?

— По-добре от всякога.

Но и двамата знаехме, че никой нормален човек не може да се чувства „добре“ на мое място. Цялата ми кариера бе заложена на карта и ако заседателите се обявяха срещу мен, животът ми отиваше на кино. Доктор Кабът и съпругата му настояваха за петдесет милиона обезщетение и въпреки че 49.99 милиона от тях трябваше да получат от кметството на Сан Франциско, аз пак щях да бъда разорена и навярно до края на живота си щях да нося прякора Мръсната Хариет.

Докато Юки сядаше до мен, шефът Трачио се пресегна през перилото и стисна рамото ми в знак на подкрепа. Не го очаквах и се трогнах. Сетне в залата се понесоха гласове, когато „великолепният екип“ на ищците премина в индианска нишка и зае местата от другата страна на пътеката. Миг след това в залата влязоха д-р и г-жа Кабът и седнаха зад адвокатите си. Върлинестият д-р Кабът и очебийно скърбящата му русокоса съпруга впиха погледи в мен.

Андрю Кабът беше като тресяща се скала от възпирана ярост и страдание. Изражението на Ева Кабът беше олицетворение на безкрайната мъка. Тя бе майката, загубила необяснимо как своята дъщеря заради мен, а освен това бях осакатила и сина й. В погледа на зачервените й сиви очи, който ми отправи, разчитах само бездънна ярост.

Ева Кабът ме ненавижда.

Иска ме мъртва.

Хладната ръка на Юки върху моята прекъсна зрителния ми контакт с г-жа Кабът, но не преди гледката на взаимно прикованите ни погледи да бъде запечатана на лента.

— Всички да станат — прогърмя гласът на съдебния пристав.

Чу се оглушително трополене при ставането на залата на крака, дребната очилата съдийка Ачакозо се изкачи към съдийската скамейка. Седнах зашеметена.

Това е, процесът ми започваше.

Изборът на съдебни заседатели отне почти три дни. След ден първи, тъй като не издържах повече на безспирно звънящия телефон и гъмжилото на медиите пред малката ми къща, с Марта си събрахме багажа и се преместихме в апартамента на Юки с двете спални, който се намираше на „Крест Роял“ в неголям жилищен блок с добра охрана.

Роякът журналисти се увеличаваше и с всеки изминал ден ставаше все по-гласовит. Пресата захранваше пощурялото обществено мнение с подробности за етническия произход, социалния статус и икономическото състояние на всеки избран съдебен заседател, като допълнително ни натоварваше и с неизбежните расови профили. Всъщност ми се повдигаше да гледам как двете страни в залата приемат или отхвърлят потенциалните заседатели заради някакви техни явни или въображаеми предразсъдъци срещу мен. След като освободихме подред четирима чернокожи и латиноамерикански мъже и жени, повдигнах въпроса пред Юки при първата почивка.

— Не ми ли разправяше оня ден какво е да те дискриминират заради расата ти?

— Тук въпросът не е до расата, Линдси. Всички, които освободихме, имаха отрицателно отношение към полицията. Понякога хората не съзнават предубежденията си, докато не ги попитаме. А понякога, в голям публичен процес като този, лъжат, за да се доберат до своите петнадесет минути слава. В случая извършваме предварително препитване, което е наше право. Имай ми доверие. Не играем ли твърдо, сме загубили още преди да започнем.

По-късно същия ден противниковата страна безапелационно възрази в три случая и освободи две бели държавни служителки на средна възраст, защото можели да погледнат на мен благосклонно като на своя дъщеря, както и един пожарникар на име Макгои, за когото предположиха, че няма да ме осъди, даже ако бях изпила цял галон маргарити.

В последна сметка нито една от страните не беше удовлетворена, но и двете приеха дванадесет мъже и жени и трима заместника. В два часа следобед на третия ден Мейсън Бройлс се изправи на крака, за да произнесе встъпителната си реч.

Оказа се, че и в най-страшните ми кошмари не си бях представила как това така наречено човешко същество ще изложи случая Кабът срещу мен.