Ю Несбё - Нож

Кая го изгледа замислено. Зениците в зелените ириси се бяха уголемили. В „Скрьодер” определено не разхищаваха електроенергия.

— Класифицирана информация? — предположи Хари. Кая пак сви рамене.

— Бор беше подполковник в Норвежкия антитерористичен отряд. Изпратиха го в Кабул със списък на издирвани талибански терористи, които Международните сили за поддържане на сигурността искаха да заловят.

— Мхм. Паркетен генерал или лично е стрелял по джихадисти?

— Присъствала съм заедно с него на заседания по сигурността в норвежкото посолство, но така и не научих подробности. Знам само, че Руар и сестра му са били известни състезатели по спортна стрелба.

— Бор отметна ли целия списък?

— Да, предполагам. Двамата с Бор много си приличате. И той като теб гони до дупка.

— Щом го е бивало толкова, защо е напуснал и се е захванал с човешките права?

Кая повдигна вежда. Сякаш за да го попита каква е причината да се интересува толкова живо от личността на Бор. Явно заключи, че Хари просто има нужда да говори за нещо друго, каквото и да е, само не и за Ракел, за себе си и за настоящото си положение.

— МСПС се трансформираха в мисия „Решителна подкрепа”. От така наречените мироопазващи сили се премина към небойна операция. Вече не им позволяваха да стрелят. Освен това съпругата на Бор го натискала да се прибере, защото не издържала повече да се грижи сама за двете им деца. Норвежки военен с амбиции за генералски чин на практика трябва да служи продължително време в Афганистан. Руар си подаде оставката и се сбогува с перспективата за длъжност във висшия команден състав на армията. И навярно е изгубил мотивация да продължава да служи във въоръжените сили. Пък и хора с неговия ръководен опит са търсени кадри и в други сфери.

— И все пак… от бойното поле към човешки права.

— Според теб за какво се би той в Афганистан?

— Мхм. Идеалист и отговорен съпруг, значи.

— Руар е човек, който държи на принципите си и е готов да се жертва в името на любимите си хора. Както навремето постъпи и ти.

Кая направи гримаса и се усмихна с болка. Закопча си палтото.

— Това заслужава уважение, Хари.

— Мхм. И според теб едно време съм се пожертвал?

— Мислим се за рационални, но всъщност сме изцяло подвластни на онова, което ни диктува сърцето, нали? — Тя бръкна в чантата си, извади визитка и я постави на масата пред него. — Живея на същото място. Ако ти се прииска да поговориш с някого, знам това-онова за скръбта и загубата.

Слънцето се спусна зад хребета и обагри небето в оранжево. Хари влезе в масивната дървена къща. Олег тръгна обратно за Лакселв и му даде ключовете, та следващата седмица Хари да пусне оценител на недвижими имоти. Хари помоли Олег да помисли добре дали наистина иска да продаде къщата; дали след едногодишния стаж няма да пожелае да се върне в нея; не си ли представя къщата като евентуален общ дом за него и Хелга. Олег обеща да премисли добре нещата, но по начина, по който го каза, личеше, че вече е решил.

Групата за оглед беше приключила и почистила след себе си. Тоест, кървавата локва я нямаше, но класическите очертания с тебешир на трупа си стояха непокътнати. Представи си как брокерът смутено и тактично ще помоли да изтрият тебешира преди огледите.

Застана до кухненския прозорец и се загледа как небето избледнява, а огнените краски гаснат. Мракът настъпваше. Хари беше трезвен от двайсет и осем часа, а Ракел — мъртва от поне сто четирийсет и един.

Хари закрачи по пода, застана до тебеширените очертания. Коленичи. Плъзна пръст по грубия паркет. Легна на пода, сгуши се, сви се на топка, опита се да се вмести в белите контури. И най-после плачът дойде. Ако изобщо можеше да се нарече плач, защото нямаше сълзи, само дрезгави вопли се надигаха в гърдите му, набъбваха и напираха да изскочат навън през прекалено тясното гърло. А когато най-сетне се изтръгнаха, изпълниха стаята. Напомняха стенанията на човек, който се бори за живота си. След като се навика до насита, той се претърколи по гръб, за да си поеме дъх. И тогава рукнаха сълзите. А през тях, размит като насън, той видя кристалния полилей точно отгоре. Висулките образуваха буква Ф.

Жизнерадостни птичи песни огласяха улица „Людер Саген”.

Причината: беше само девет сутринта, още нищо не бе успяло да помрачи деня, слънцето грееше и се очертаваше прекрасно начало на уикенд, за който синоптиците обещаваха хубаво време. А навярно дори птиците по „Людер Саген” бяха по-щастливи, отколкото птиците в която и да е друга част на света. Защото в страната, редовно оглавяваща класациите за равнище на щастието сред населението, тази не особено луксозна улица, наречена на учител от Берген, държеше вътрешното първенство по щастливи обитатели. 470 метра щастие, освободено не само от финансови притеснения, но и от прекомерното преследване на материални цели; груби на вид, лишени от всякаква излишна натруфеност къщи и обширни, но не прекалено педантично поддържани градини, където играчките на децата лежаха чаровно разпръснати и не оставяха и капка съмнение какви са приоритетите на семейството. Къщите по тази улица излъчваха нещо бохемско и край тях често се мяркаха нови, но не прекалено лъскави, аудита, държани в гаражи, пълни с овехтели, тежки и великолепно непрактични градински мебели от байцвано дърво. На „Людер Саген”, една от най-скъпите улици в страната, творци, наследили имот от баба си например, бяха издигнати в идеал. Тукашните обитатели, общо взето съвестни социалдемократи, вярваха в стабилното развитие и в ценности, солидни като грамадните дървени трупи, които тук-там стърчаха от еднофамилните къщи.