Ю Несбё - Нож

Хелга се качи в колата при Хари и Олег и тримата потеглиха към „Скрьодер”. Там Нина беше подредила дълга маса. Събраха се общо дванайсет души. Докато седеше надвесен над кафето и слушаше как другите разговарят, някой сложи ръка на рамото му. Бьорн.

— На погребения май не е прието да се правят подаръци — подаде на Хари квадратен пакет, опакован в цветна хартия. — Но поне на мен това ми е помагало да преодолея доста тежки моменти.

— Благодаря, Бьорн. — Хари обърна пакета. Не беше никак трудно да отгатне какво е. — Между другото, искам да те питам нещо.

— Кажи.

— По време на разпита Сун-мин Ларшен не повдигна въпроса за фотокапана. А това значи, че не си му казал.

— Не ме е питал за такова нещо и аз предпочетох да предоставя на теб решението дали да кажеш на разследващите за фотокапана и да прецениш дали е от съществено значение за делото.

— Мхм. Това ли е истинската причина да ме скатаеш?

— Щом не си го споменал пред КРИПОС, значи наистина не го смяташ за съществено.

— Премълчал си за фотокапана, защото си се досетил, че възнамерявам да погна Фине и не искам нито КРИПОС, нито който и да било друг да ми се бърка.

— Това не го чух. И да го бях чул, едва ли щях да разбера за какво говориш.

— Благодаря, Бьорн. Още нещо: какво знаеш за Руар Бор?

— За Бор? Само, че е шеф на Ракел в… как му беше името?

— Националния институт за човешките права.

— Да. Бор е съобщил в полицията, че са разтревожени, след като Ракел не отишла на работа.

— Мхм.

Вратата се отвори и Хари погледна нататък. И мигновено забрави какви допълнителни въпроси възнамеряваше да зададе на Бьорн. Тя е била: жената, която стоеше гърбом и разговаряше с Бор. Влезе, спря и се огледа предпазливо. Не се беше променила особено. Високите скули, гарвановочерните, плътни вежди над почти по детски големите зелени очи; меденокестенявата коса, сочните устни на възширочката уста.

Погледът й най-сетне откри Хари и мигом просия.

— Кая! — възкликна в същия миг Гюнар Хаген. — Ела да седнеш при нас.

И издърпа стол за нея.

Жената до вратата се усмихна на Хаген и му даде знак, че първо иска да се отбие при Хари.

Кожата на ръката й беше мека — точно каквато я помнеше.

— Моите съболезнования, Хари. Много съжалявам.

И гласът й бе запазил мекотата си.

— Благодаря. Това са Олег и приятелката му Хелга. С Кая Сулнес бяхме колеги.

Ръкуваха се.

— Значи си се прибрала? — попита Хари.

— Засега съм тук.

— Мхм.

Той се чудеше какво да каже. Нищо не му хрумваше.

Тя постави леката си като перце ръка върху неговата.

— Обърни внимание на близките си, а аз ще отида при Гюнар и другите.

Хари кимна и проследи с поглед как дългокраката Кая грациозно се промъква между столовете към срещуположния край на масата.

Олег се наведе към него:

— Коя е тя? Освен колежка, имам предвид.

— Дълга история.

— Досетих се. Каква е съкратената версия?

Хари отпи от кафето.

— Преди години я зарязах, за да бъда с майка ти.

В три часа в заведението останаха четирима души. Йойстайн стана, за довиждане цитира неточно парче на Боб Дилън и си тръгна.

Единият от другите трима се премести до Хари.

— Днес няма ли да ходиш на работа? — поинтересува се Кая.

— Нито днес, нито утре. Временно съм отстранен. А ти?

— В момента съм дежурна на повикване. Тоест, от Червения кръст ми плащат заплата, но точно сега стоя вкъщи и чакам някъде по света да избухне въоръжен конфликт.

— А това неминуемо ще се случи?

— Да. В този смисъл е горе-долу същото като да работиш в Отдела за борба с насилието. Докато скучаеш на работа, донякъде се надяваш да се случи нещо ужасно.

— Мхм. От Отдела за борба с насилието в Червения кръст, значи. Голям професионален скок.

— И да, и не. Сега съм експерт по сигурността. Последната ми мисия продължи две години — в Афганистан.

— А преди това?

— Пак две години. Пак в Афганистан. — Кая се усмихна и показа малките си остри зъби — единствения дребен недостатък върху иначе перфектното й лице, който обаче му придаваше допълнителен чар.

— Какво му е толкова хубавото на Афганистан?

Тя сви рамене.

— В началото ми харесваше, че в сравнение с проблемите там моите собствени, лични проблеми започват да ми изглеждат незначителни. Освен това се чувствах полезна. После човек започва да се сближава с новите си познати и с колегите си.

— Сред тях е бил и Руар Бор, нали?

— Да. Той ли ти каза, че е бил в Афганистан?

— Не, но походката му го издава. Върви като войник, нащрек да не налети на мина. В специалните сили ли е бил?