Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Видя хард диска на агент Лайл на една от компютърните маси в помещението под балкона.

После забеляза Айрънуд и жена с раста прическа, украсена с мъниста. Двамата наблюдаваха мигащи образи на огромен компютърен екран. Сателитни снимки на някакво крайбрежие.

Тъй като нямаше звук, Дейвид можеше само да гледа, но не и да слуша. Внезапно цветовете на огромния дисплей се промениха, после още веднъж.

След малко Айрънуд си тръгна, ала Дейвид остана да наблюдава случващото се на екрана, в което разпознаваше стартирана търсеща програма, сравняваща менящите се изображения със странна триизмерна форма.

Алгоритъмът действаше с поразителна бързина. Образът се променяше на всеки две минути — явно за това време системата обработваше всеки квадрат.

Дейвид последователно фокусира камера 14 върху всяка работна маса в помещението и установи, че техните по-малки екрани, всеки със собствен оператор, показват части от цялата картина на големия дисплей.

Минутите се проточиха в час и той използва възможността да проучи в по-големи подробности Червения салон. От работните маси излизаха дебели снопове кабели, които водеха към очевидно допълнително построена вътрешна стена, разделяща помещението на две. Пространството зад нея обаче оставаше извън обсега на камерите.

Два часа след началото на търсенето Дейвид отново следеше картината от камера 14 и забеляза, че седем от осемте оператори в салона се готвят да си тръгват. Осмият, по оръфани дънки и фланелена риза, продължаваше да работи.

Трийсет минути по-късно мъжът още беше там. Седеше отпуснато на стол до голяма маса, едното му коляно играеше нагоре-надолу и той безкрайно подреждаше сложни фрактални фигури от зелени бонбонки „M & M“.

Дейвид насочи камера 7 към бонбонения лабиринт и известно време проследи развитието му. След малко мъжът подскочи на стола си и бонбонките се пръснаха по масата и пода. В същия миг отдолу се разнесе тихо електронно изпиукване.

Уиър задейства камера 14 и завъртя джойстика, за да я фокусира върху сребристия триизмерен модел, който сега примигваше на големия екран.

Мъжът долу възбудено затършува в джобовете на дънките си и накрая откри джиесема си във фланелената риза. Набра някакъв номер и зачака… Не се случи нищо.

Дейвид знаеше какъв е проблемът. Телефонът не работеше в помещение, спиращо електромагнитните вълни.

Минаха още няколко секунди, докато мъжът очевидно се сети за същото. Втурна се към единствения изход, навярно за да се обади отвън.

Каквото и да търсеха, алгоритъмът явно го беше открил.

Дейвид видя своя шанс и се възползва от него.

В мига, в който вратата долу се затвори, Дейвид нарами раницата си и се затича по най-близкия метален коридор, после се наведе и повдигна една от пластмасовите плоскости. Прескочи парапета, хвана се за него и увисна през отвора.

На около два метра под маратонките си видя осеяната с бонбонки маса.

Скочи, претърколи се настрани и падна от масата, сблъсквайки се с три канцеларски стола на колела, преди да се стовари на пода невредим. Моментално скочи на крака и се хвърли към пулта, на който лежеше хард дискът от военновъздушните сили.

Големият дисплей продължаваше да показва същото изображение.

Центрирана на фон от случайни цветови комбинации, триизмерната фигура неподвижно се появяваше и изчезваше. В долния край на екрана течеше лента с цифрови кодове. Дейвид не познаваше програмата, което означаваше, че няма време да се ориентира как да запише файл.

Затова пък познаваше разположението на елементите от екрана — достатъчно, за да познае и операционната система на мрежата. Натисна клавишите Ctrl + alt + print screen.

Веднага се отвори прозорец, който го питаше къде да прати командата за разпечатване. Предлагаше му списък от няколко принтера, плюс пет външни диска, в които можеше да запише изображението за по-късно принтиране.

Дейвид избра хард диска на Джак Лайл и се отвори по-малък прозорец, показващ изпълнението на командата. Записът напредваше удивително бавно: три минути за прехвърлянето на информацията от големия дисплей на неговия диск. Близо триметровият екран не показваше просто изображение. Файлът очевидно съдържаше огромно количество други данни.

Той затрополи с пръсти по пулта, обмисляйки следващия си ход. Тази комбинация от софтуер и хардуер беше открила обекта на търсенето си за няколко часа. Дори да изтриеше резултатите, лесно можеха да ги възстановят. Трябваше да направи нещо друго, за да се погрижи Джес Макклейри да получи информация, с каквато Айрънуд не разполага.