Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Водата около него отново се раздвижи. В залата наистина имаше още някой. Той се пресегна за ножа си.

Нечия ръка го изпревари и отскубна канията от крака му. После две ръце се вкопчиха в предмишниците му и го повлякоха надолу.

Мерит пое дълбоко дъх и се приготви за прерязването на собствения му въздушен маркуч.

Вместо това го ослепи дезориентираща светлина.

В мига преди очите му да помръкнат, той видя двама водолази с лъскави ребридери, от които не излизаше въздух, и обсидианово черни визьори, които блестяха на обхващащите целите им лица маски.

Бяха използвали прибори за инфрачервено виждане, за да го уловят.

Следващият им ход беше неизбежен. И той щеше да постъпи така на тяхно място.

Да убие врага.

Никой не обърна внимание, когато Дейвид Уиър влезе в оживеното фоайе на хотел „Хей-Адамс“. Колкото и висока скорост да вдигаше при възможност в тази късна петъчна вечер, шофирането от Роквил, щата Мериленд, до центъра на Вашингтон, му отне малко повече от час, по-голямата част от който прекара в задръствания на Джордж Уошингтън Мемориъл Паркуей. Нямаше възможност да се преоблече и носеше дрехите, с които беше отишъл на работа: дънки, маратонки „Найки“, измачкана бяла риза и тясна черна вратовръзка, единственият му компромис към лабораторния дрескод.

Тази вечер повечето посетители в облицованото с тъмна дървена ламперия и огряно от кехлибарена светлина фоайе бяха по делови костюми, освен няколко жени с пищни бални рокли. Такова си беше това място. И все пак, тъй като историческият хотел се намираше точно срещу Белия дом и привличаше клиентела от дипломатическите среди, трябваше да се очаква и смесица от официалност със съответните национални особености. Нито той, нито дънките му щяха да привлекат внимание. В този град царуваше политиката, не модата.

Той застана на входа на лоби бара с раница в ръка. С малките си квадратни маси, приглушено осветление, високи тапицирани столове и множество тихи разговори, заведението ненапразно се наричаше „Извън протокола“. Имаше сложен, многопластов звуков фон, който при друг случай Дейвид щеше да запише за колекцията си.

Той плъзна поглед из помещението в търсене на човека, с когото се беше срещал предишните два пъти — висок мъж с безизразно лице и бръсната глава. Вместо това към него се приближи непознат с телосложение на състезател по силов трибой и гъста, жилава черна коса, намазана с тел. Прическата щеше да отива на някой десетина години по-млад от него и не подхождаше на месестото му лице. Тъмният костюм на тънки мръснобели райета беше най-малко двайсетгодишен. Човек оставаше с цялостно впечатление за лоша дегизировка.

— Уиър, нали?

Дейвид напълно съзнаваше, че с това, което се готви да направи и е правил преди, рискува свободата и живота си. При тези обстоятелства нямаше намерение да разговаря с непознат.

— Чакам един приятел.

— Мерит го няма. Аз ще проведа срещата.

— Къде е той?

В дрезгавия глас на Райето се долавяше слаб тексаски акцент.

— На оня остров, дето го прати ти.

Подозренията на Дейвид се засилиха.

— Как е разбрал точно на кой да отиде? — Бяха изминали едва пет седмици, откакто продаде на Мерит втората флашка с файлове, очертаващи евентуалния общ географски произход на неговата и на още неколцина злощастници нечовешка ДНК. — Аз свързах втората група най-общо с Полинезия — това са над сто големи острова.

Без да отговори на въпроса му, Райето се потупа по сакото, издуто от нещо обемисто във вътрешния му джоб.

— Нося ти парите.

Дейвид претегли шансовете: необходимостта да разбере същността на бомбата, тиктакаща в собствената му генетична структура, срещу опасността да попадне в капан. Знаеше, че ако Райето работи за ФБР или Отдела за криминални разследвания на въоръжените сили, ще го арестуват, което му гарантираше, че ще умре зад решетките още преди да се е изправил пред съда. От друга страна, ако този мъж разполагаше с нова информация, която можеше да му помогне…

— Добре.

Райето го поведе към ъглова маса с два стола. На бялата ленена покривка имаше празна чаша и бутилка хайнекен. От купичката с ядки липсваше кашуто. Човекът явно чакаше отдавна.

Дейвид седна и остави раницата между краката си. Келнер с бяло сако дойде, за да вземе поръчката му, и той поиска вода. Райето погледна празната си чаша — явно му се пиеше още една бира, — но се спря на сода. Нервно потропваше по крака на масата с лявата си обувка.