Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Дейвид Уиър беше на двайсет и шест.

Натаниъл Мерит беше убиец и се оказа, че под водата упражнява занаята си със същата лекота. Повтарящата очертанията на лицето му силиконова маска фокусираше погледа му право напред, без нищо да отвлича вниманието му. Ритмичното съскане на всяко негово издишване от регулатора в устата му напомняше за ежедневната му медитация. Всяко бавно оттласкване с плавниците го караше да мисли за катата, която изпълняваше сутрин — ритуален балет за ръкопашен бой. Ръцете му свободно се поклащаха до тялото. Ножът му беше прибран в канията — ала не за дълго.

На петия ден от тази експедиция неговият двучленен екип откри каквото търсеше точно където бяха пратени да го търсят — на този гол южен атол. Сега трябваше да осъществи изваждането — ако имаше какво да извадят.

Водата беше топла, кристално бистра и видимостта наближаваше шейсет метра. Мерит ясно виждаше Краузе и Рено. Осветени от слънцето и вдигайки сребърни стълбове от въздушни мехурчета, двамата бяха заели позиции до отвора в стръмната коралова стена на двайсет метра под него. Носеха флуоресцентно жълти бутилки. Дори водолазните им ножове бяха на яркожълти ивици за по-добра видимост.

Неговите две бутилки не бяха боядисани — гола алуминиева сплав. Компенсаторната му жилетка, баластният му колан, екипировката му, костюмът с титаниеви влакна — всичко беше черно. За някои от задачите му видимостта не беше желателна.

За пръв път влезе в контакт с екипа си при назъбения отвор, където провери водолазните компютри на китките им. Тази сутрин Краузе и Рено се бяха гмуркали два пъти, първо, за да заредят експлозивите и после, за да проверят резултата. Оставаха им поне още четирийсет минути на тази дълбочина, дори повече, ако им спуснеше пълни бутилки, за да не бързат с изплуването и да избягнат декомпресията. Мерит им даде знак с палци нагоре, показваше им да не се тревожат за завръщането си на повърхността — той щеше да се погрижи за тях.

След това се зае да огледа ръбовете на отвора. Взривените късове сивкав мъртъв корал се бяха изтърколили по полегатия бряг на атола и лежаха двайсетина метра по-надълбоко, сред почти незабележимите купчини каменни блокове. Някога те бяха изграждали останалата част от постройката, издигната, когато този атол още с бил остров. Що се отнасяше до това кой и кога я е издигнал, Мерит нямаше мнение. Колкото по-малко въпроси си задаваше, толкова по-проста щеше да е работата му.

След като се увери, че отворът няма да се срути през следващия час, той откопча прожектора с пистолетна ръкохватка от жилетката си и го насочи към очакващия го мрак. Водата се беше успокоила след експлозиите, възвръщайки бистротата си.

Той се вмъкна вътре пръв, като едва местеше плавниците си, за да не раздвижи дебелия пласт тиня, покриващ дъното на прохода. След десет метра грубата покривка от корал и ракообразни изчезна, разкривайки голите стени и сводестия таван на тунела.

Мерит се озърна през рамо. Краузе и Рено тромаво плуваха след него. Подире им се вихреха талази от тиня, които скриваха обратния път към откритото море и слънчевата светлина. Намалената видимост щеше да улесни изпълнението на плана му.

Продължи и видя входа на залата на петдесет метра напред, точно където го поставяше координатната мрежа.

Според неговия работодател тази част от обекта първоначално била защитена дълбоко под центъра на постройката и проходът, в който плуваше в момента, бил затворен с дебела дървена врата, обкована с желязо. Когато океанът погълнал острова — или поради постепенното повишаване на морското равнище, или при катастрофалното изригване на вулкан, довело до образуването на атола, — морските дървоядни организми изяли вратата за няколко десетилетия. След още стотина-двеста години кислородът във водата превърнал железния обков в ръжда.

Мерит даде знак на двамата водолази да изчакат на входа и заплува в „съкровищницата“, както я наричаше неговият работодател. Виждаше такава съкровищница вече в трета експедиция — за пръв път преди три години, в сухото корито на Гагар-Хакра в Индия, а после и високо в перуанските Анди, само преди три месеца.

Също като другите, тази зала беше кръгла, с диаметър малко под осем метра и височина на стената над два. Куполът й представляваше идеална полусфера.

По стените и тавана на съкровищницата в Андите все още имаше останки от мазилка, по която се различаваха знаци. Работодателят му се разочарова, че не се е запазила достатъчно, за да могат да направят възстановка на изображенията. Тук, под водата, нито следа от покритието на стената не бе оцеляло от разяждащата дейност на морето.