Джудит Ривз-Стивенс - 12-те вятъра

Изпълнен с презрение към нещо, което не можеше да разбере, той прокара острието на меча си по най-близката стена, унищожавайки скверните образи, после рязко доближи факела си към безмълвната жена. Тя отстъпи назад и потърси убежище зад кръглата каменна маса в средата на залата.

Масата привлече интереса му. Във всяко от дванайсетте й надписани легла имаше по един предмет. Вождът прокара факела си над нея, пръскайки мазнина и искри от праханта, после ядосано изсумтя. Само един от предметите изглеждаше ценен — златен квадрат, широк една педя и дебел три пръста, с релефно, напомнящо на череп лице на човек-сянка. Останалите неща бяха обикновени: осеян с дупки каменен къс, обковано с метал парче дърво, снабдено с дълга дръжка, намотано въже с множество възли, разни занаятчийски инструменти и нищо повече.

Той замахна с факела си и блъсна обкованото с метал дърво. Ако се съдеше по звука, който издаде при падането си на пода, то беше кухо и слабо — безполезно. Вдигна златния квадрат и по лекотата му разбра, че дори не е масивен — просто няколко златни листа, завързани един за друг с въжета от жили.

Все по-разгневен, вождът грубо завъртя златния предмет в пръстите си и видя само още безсмислени изображения на всяка страна. Някои бяха като звездите на тавана, други — като безформените очертания на стената, но почти всички бяха оградени от редове малки символи, които не му говореха нищо.

— Къде е останалата част от съкровището им? — попита вождът.

Гласът на жената прозвуча уверено, но очите й издаваха страх, докато отговаряше на езика на собствения му народ.

— Това е съкровището им.

Вождът даде воля на яростта си. Той тръшна негодните златни листове на масата и изкрещя:

— Хората-сенки имаха кораб. Синовете ми ги наблюдаваха как го товарят. Те не са взели съкровището със себе си. Къде са го скрили?

— Това тук е всичко. — Тя отново дръзна да срещне погледа му. — Всичко необходимо.

— Лъжкиня. — Поне беше намерил злато, макар и съвсем малко. Наложницата може би знаеше за други подземия. Вождът заобиколи масата, като бавно поклащаше меча и факела си — змии, готови за атака.

Жената заотстъпва заднешком, стиснала в дланта си нещо, което висеше на кожена каишка на шията й.

Това беше омразният символ на хората-сенки — кръст, образуван от кръг над ромбично платно. Рисуваха го на платната на корабите си, а в своите храмове и кръгове от каменни блокове го изсичаха от камък. Кръстът на жената обаче беше сребърен и можеше да се претопи и превърне в символ, достоен за жертвоприношение към духовете на зеленината.

— Дай ми го! Ще го накарам да служи на истинските богове.

— Тези богове не са мои. — Жената долепи гръб към стената.

Вождът се приближи.

— На техните ли служиш?

— Те нямат такива.

Колкото и да беше безстрашен в битка, той тревожно потръпна при това светотатство.

— Тогава никой не може да спаси нито теб, нито тях. — Вождът вдигна меча. Едва тогава чу тихите стъпки по камъка. Завъртя глава към отворената врата в мига, в който копието полетя към него.

Върхът улучи незащитената мишница под вдигнатата му ръка и той изсумтя, изпускайки оръжието си. Леден студ прониза като мълния гърдите му.

Вождът се свлече настрани до облата стена и факелът му посипа пода с искри. Той протегна лявата си ръка и се помъчи да изтръгне копието от плътта си, но заради широкия колан и нагръдника треперещите му пръсти не успяха да хванат нищо.

На светлината на гаснещия факел и маслената лампа вождът едва различаваше изправените до него фигури. Жената и… някакъв младеж. Копиехвъргачът. Един още невъзмъжал юноша беше повалил вожд.

Нещо повече, неговият убиец беше един от тях — тъмна като сянка кожа, каквато нямаше никой от народа на дъба, черни като цепки очи под надвиснали клепачи, хлътнали бузи и сплескан нос.

— Видях ви да си тръгвате — изхриптя вождът. Всеки дъх му струваше адско мъчение. — Всички до един…

— Те си отидоха у дома — отвърна жената. — На Белия остров.

Озадачен, умиращият видя, че тя разделя кръга и платното, за да разкрие тънко сребърно острие.

— Тогава кой е…

— Моят син. — Жената опря сребърния връх в гърлото му. — Хората-сенки нямат богове, защото самите те са такива. И ни дадоха дума, че ще се върнат да ни спасят.

— Моите синове… техните синове… ще отмъстят за мен — изпъшка вождът, когато усети ухапването на острието. После фалшивите звезди се завихриха в мрака и той умря, мислейки за синовете си, за техните синове и за отмъщението.