Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Без документи.

— И съм роден в Сан Диего?

— Да.

Момчето се обляга назад и се взира в тавана.

Оуди продължава да говори:

— Беше красива, с дълга черна коса, която блестеше на слънцето, и с пръски злато в очите.

— Къде е сега?

Оуди не отговаря. От този миг се е ужасявал още от момента, в който му хрумна да отвлече Макс. От тук насетне няма връщане назад. Или трябва да му разкаже, или да замълчи.

— Не бях сигурен, че някога ще имам възможност да те срещна. Мислех си, че ще ме застрелят по време на бягството, че ще се удавя в язовира или че ще ме заловят, преди да успея. Затова написах всичко тук, така че ако нещо се случи с мен, все още да има шанс да научиш истината. Ето, можеш да я прочетеш сам, а може и да я изгориш. Решението е твое.

Подава тетрадката на Макс, но той не я поема.

— Разкажи ми историята.

— Сигурен ли си?

— Да.

Оуди започва да разказва по спомени, от сърце, и връща миналото отново към живот.

Онзи последен ден те минаха покрай Остин и се насочиха на изток, по път 290, през Елджин, Макдейд и Гидингс. На Бренам поеха по път 105 към Навасота, а после към Монтгомъри, защото Оуди искаше да покаже на Белита езерото, където беше ходил за риба като момче.

Вече не бързаха толкова, караха по черни пътища, земеделски земи и винарни, караха със свалени прозорци и пуснато радио, пееха песни за „каубои в ранчото“. Мигел никога не беше виждал бизон. Оуди му посочи един.

— Това е рошава крава — каза момчето.

Разсмяха се. Оуди попита Мигел дали може да брои до десет. Можеше.

— А знаеш ли азбуката?

Малкият поклати глава, но добави:

— Знам песничката за АБВ.

— Това е същото.

Отново се разсмяха, а Мигел се намръщи, защото не можеше да разбере кое е толкова смешно.

И все пак — въпреки радостта и доброто настроение — с всеки изминат километър Оуди чувстваше все по-нарастваща тревога. Приближаваха езерото Конроу, което винаги му напомняше за брат му Карл, защото много спомени от детството бяха свързани с това място. Тук бе прекарал едни от най-щастливите дни в живота си, преди Карл да отиде в затвора и в дробовете на баща му да се появи тумор. Риболов. Плуване. Гребане. Готвеха си на лагерния огън и си разказваха истории за духове и вицове или играеха на криеница с фенерчетата си.

На два километра от отбивката към главния път Оуди прекоси мост. Край него, сред дърветата, имаше място за пикник. Малък дървен пристан, избелял от слънцето, разделяше част от езерото. Водата беше черна и хладна, почти копринена на допир, когато Оуди потопи върховете на пръстите си в нея.

За обяд си направиха пикник на брега на езерото Конроу, от другата страна на остров Айер. После хвърлиха останалите корички от хляба на патиците и си купиха сладолед. Мигел седеше в скута на Оуди и шоколадовият сладолед капеше отпред по блузката му. Отказа да свали каубойската шапка и пистолета си. По-късно гледаха как лодките се люшкат, закотвени в пристанището, и се чудеха кои известни личности ги притежават.

Оуди обви Белита с ръка и нави сплетената й коса около дланта си. Изглеждаше свежа, млада и красива.

— Вярваш ли, че нещата са предопределени да се случат? — попита го.

— За съдба ли говориш?

— Да.

— Мисля, че извличаме най-доброто от лошия си късмет и максималното от добрия си късмет.

Оуди я притисна към себе си, тя отвърна на прегръдката му.

— Струваш ми се тъжен днес. За какво си мислиш? — попита Белита.

— За брат ми Карл. — Оуди целуна косата й. — Като деца идвахме тук. Помислих си, че ще е хубаво да видя пак това място, но сега нямам търпение да си тръгнем.

— В Салвадор имаме поговорка, че спомените ни дават топлина — погали бузата му, — но не мисля, че се отнася за теб.

Беше късен следобед, когато отново потеглиха на път. Оуди реши да спре в покрайнините на Хюстън. Щеше да се обади на майка си сутринта. Щеше да я посети едва след като се увери, че Ърбан не е изпратил никого да го пресрещне.

— Имам пиш — каза Мигел.

— Можеш ли да стискаш?

— Какво трябва да стисна?

Оуди отби встрани от пътя.

— Добре, приятел, ще отидем зад някое дърво.

— Като каубои?

— Да, точно като каубои.

Двамата тръгнаха сред дърветата, крачеха по мекия килим от окапали листа и борови иглички. От стъпките им се вдигнаха облаци комари.

— Искаш ли да ти помогна?

— Не.

Мигел застана с разкрачени крака и издадени напред слабини и загледа как тънката златиста струя плиска по ствола на дървото.

— Така го правят големите момчета.