Майкл Роботэм - На живот и смърт

Защо Ърбан Кович би посетил Оуди Палмър в затвора?

В досието му има списък с адреси и известни сътрудници на Кович, включително телефонни номера. Дезире поглежда часовника си. Почти полунощ е. В Калифорния е все още десет вечерта. Набира номера. Вдига мъж, който изгрухтява вместо поздрав.

— Ърбан Кович ли е на телефона?

— Кой пита?

— Специален агент Дезире Фърнис от ФБР.

Следва миг мълчание.

— Откъде намерихте този номер?

— Имаме го в базата данни.

Отново пауза.

— Какво мога да направя за вас, специален агент?

— Преди десет години сте посетили един федерален затвор в Тексас. Спомняте ли си?

— Не.

— Говорили сте със затворник на име Оуди Палмър.

— Е, и?

— Откъде познавате Палмър?

— Някога работеше за мен.

— Като какъв?

— Беше ми шофьор и доставчик. Ако нещо ми потрябваше, той ходеше да ми го донесе.

— Колко време работи за вас?

— Не си спомням. — Кович звучи отегчен от разговора.

— Значи не сте държали на него особено като на служител?

— Не.

— И все пак сте пропътували половината страна, за да го посетите в затвора.

След този коментар настъпва тишина.

Кович въздъхва.

— Ако смятате да ме обвините в нещо, специален агент, предлагам да изплюете камъчето. Или го глътнете и не ми губете повече времето.

— Оуди Палмър беше осъден за отвличането на камион и кражбата на седем милиона долара.

— Което няма нищо общо с мен.

— Значи сте посетили Оуди Палмър като приятел?

— Приятел! — Кович се смее.

— Кое е толкова смешно?

— Той открадна от мен.

— Какво?

— Нещо, което ценях много, както и осем хиляди долара.

— Съобщихте ли за обира?

— Не.

— Защо?

— Реших лично да се погрижа за проблема, но в крайна сметка се оказа, че няма нужда да си правя труда.

— Защо?

— Оуди Палмър се прецака съвсем сам.

— Тогава защо го посетихте?

— За да позлорадствам.

Вече буден, Оуди се взира в тавана и усеща замайване при мисълта за абсурдното нещо, което е извършил — отвличане на момче. И то с абсурдната мисъл, че още едно зло някак си ще балансира всички други злини и ще поправи нещата. Шансовете ти не стават по-добри, когато хвърлената монета е паднала на една и съща страна десет или повече пъти. И няма невидими везни или някакъв баланс, които трябва да се уравновесяват през целия ти живот.

Когато хората оцелеят след бедствие — наводнение или ураган, често пъти репортерите им задават въпроса „Как се справихте?“. Някои отговарят, че бог е отвърнал на молитвите им, или казват „Не ми беше дошло времето“, сякаш всеки от нас тайно носи в себе си срок на годност. Но повечето пъти отговор няма. Няма тайна. Няма специално умение. Затова толкова много оцелели изпитват вина. Спасението им не се дължи на факта, че са били по-смели, по-умни или по-силни. Просто са имали късмет.

Оуди става, отива в кухнята и поглежда през прозореца. Вижда лъскавите туфи трева, привити към дюните, усеща как вятърът все още бие в къщата и блъска по кепенците. Сутрини като тази, сурови и неподправени, му изглеждат като победа над нощта.

Чува пуснатата вода в тоалетната, а после и дайрето. Макс се обляга бос на рамката на вратата, косата му е разрошена, а възглавницата се е отпечатала на лицето му.

— Искаш ли закуска? — пита Оуди. — Имаме нескафе, но не и мляко.

— Не пия кафе.

— Браво на теб.

Оуди разбърква яйца на прах в една купа и продължава да говори:

— Добре ли спа? Как беше матракът? Мога да ти дам още едно одеяло.

Макс не отвръща.

— Не е необходимо да говорим — казва Оуди. — Свикнал съм с монолозите.

Изсипва яйцата в горещ тиган.

— Съжалявам, че няма хляб, но намерих малко солени бисквити. — Поглежда към отворения прозорец. — Знам, че ти обещах да те заведа за риба, но все още духа много. Бурята не е утихнала съвсем. Слушах новините по радиото. Задава се още една късна буря откъм Куба. Казват, че може да прерасне в ураган, но не се очаква скоро да тръгне на северозапад.

— Не искам да ходя за риба. Искам да си отида вкъщи — обажда се Макс.

Оуди поставя чинията пред него. Хранят се мълчаливо.

Когато приключват, Оуди измива и подсушава чиниите. Макс не е помръднал.

— Каза, че днес ще ми разкажеш.

— Така е.

Оглежда стаята, сякаш се опитва да прецени колко е голяма. Отива до раницата си, вади тетрадката си и показва на Макс същата снимка.

— Спомняш ли си, че ти казах, че бях женен?

Момчето кима.

— Отне ми много време да открия тази снимка. Фотографът от църквата загубил работата си заради пиене и напуснал Лас Вегас. Не оставил адрес за връзка. После пътувал из Европа няколко години. Обмислял да изхвърли стария си цифров архив, но запазил няколко диска в сейф за съхранение.