Дуглас Престон - Хищник

— Трийсет и осемкалибров револвер „Смит & Уесън“. — Отсреща настъпи дълга тишина. — Както ви казах, детектив, съжалявам, че ви обезпокоих, наистина. Фалшива тревога.

— Върху килима има и петно кръв. То също ли е „старо“?

Том не успя да отговори. Усети, че му се повръща. Ако онова копеле я беше наранило…

— Кръвта много ли е?

— Само едно петно. Още е влажно.

— Не знам какво да ви кажа за това, детектив. Може би някой… се е порязал. — Той преглътна.

— Кой? Съпругата ви?

— Не знам какво да ви кажа.

Той чуваше съскащата тишина в слушалката. Трябваше да хване полета и сам да се разправи с онзи мъж. Не биваше да оставя Сали сама, не биваше.

— Господин Бродбент? Знаете ли какво означава терминът „достатъчно основание“?

— Да.

— За това става дума тук. Влязохме в къщата ви с ваше позволение и имаме достатъчно основание да предположим, че е станало престъпление — и сега възнамеряваме да го разследваме. При тези обстоятелства не се нуждаем от съдебна заповед.

Том усети, че буцата в гърлото му става по-голяма. Ако похитителят наблюдаваше къщата и видеше, че е пълна с ченгета…

— Но го направете бързо.

— Казвате, че самолетът ви каца в седем и половина, нали? — попита Уилър.

— Да.

— Бих искал да се срещна с вас и съпругата ви — независимо дали майка й е болна или не — тази вечер. В управлението. В девет. Можете да вземете и онзи адвокат, за който споменахте. Имам чувството, че ще ви е нужен.

— Не мога. Не и в девет. Невъзможно е. А и съпругата ми е в Албакърк…

— Не става въпрос за опционална среща, Бродбент. Ще дойдете тук в девет или ще извадя съдебна заповед за арестуването ви. Ясно ли е?

Том прехапа устни.

— Жена ми няма нищо общо с това.

— Ако не я доведете, положението ви ще се влоши. И нека ви кажа, приятелю — то вече е достатъчно лошо.

Телефонът прекъсна.

Беше двайсет стъпки широка в раменете, а на дължина достигаше петдесет. Тежеше шест тона. Краката й — дълги повече от десет стъпки — бяха с най-силните мускули, развити някога от гръбначно животно. Когато се движеше, опашката й бе високо вдигната и крачката й достигаше дванайсет-петнайсет стъпки. По време на бяг развиваше скорост до четиридесет и осем километра в час, но това не бе чак толкова важно, колкото подвижността, гъвкавостта и мълниеносните рефлекси. Стъпалата й имаха дължина три и половина стъпки, въоръжени с четири ятаганоподобни нокътя — три отпред и по един недоразвит, подобен на палец — отзад. Стъпваше на пръстите си. С един добре прицелен ритник можеше да изкорми дълъг сто стъпки птицечовков динозавър.

Челюстта й бе дълга три стъпки, имаше шестдесет зъба. Използваше четирите предни резци, за да свали и обели месото от костите. Убиващите й зъби се намираха в смъртоносна редица отстрани, някои от тях дълги до двайсет инча заедно с корените, с големина на детски юмрук. Бяха назъбени в задната си част, така че след захапван е можеше да държи плячката си, докато я разрязва отзад. Можеше да погълне наведнъж месо с тегло сто и петдесет килограма. Множеството кухини и канали в черепа й придаваха необикновена сила и лекота, както и подвижност. Тя използваше две различни техники на отхапване: едната, при която разрязваше месото като с ножица; и друга — като „орехотрошачка“ за трошене на броня и кости. Небцето й беше снабдено с мънички подпорки, които позволяваха на черепа да се свие отстрани от силата на захапване, а разтягането й даваше възможност да преглъща цели едрите късове месо.

С помощта на челюстните си мускули постигаше приблизителна сила на захапване от петдесет хиляди килограма за квадратен инч — достатъчни да пробие стомана.

Двата й предни крайника бяха малки, почти с размерите на човешки, но многократно по-здрави. Бяха снабдени с две извити назад редици зъбци под ъгъл деветдесет градуса, което увеличаваше максимално способността й за хващане и съсичане. Гръбните й прешлени, където ребрата се съединяват, бяха с големината на кана за кафе, за да могат да поддържат корема, който на свой ред би могъл да носи повече от четвърт тон току-що погълнато месо.

От нея се носеше воня. Устата й съдържаше остатъци и парчета развалено месо и гранясали мазнини, затворено в специални процепи в зъбите й, което правеше захапката й още по-смъртоносна. Дори ако жертвата й избегнеше първоначалното нападение, умираше скоро от множество инфекции и отравяне на кръвта. Костите, които изхвърляше с изпражненията си, понякога бяха почти напълно разложени от силната хлороводородна киселина, с която тя смилаше храната.